Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Всеизвестен факт е какво привлича баджите от четирите краища на страната в Тамашалък. Аз обаче какво търсех тук? И то по време, когато печалбата ми започваше да надхвърля чиновническа заплата!

По-рано споделих, че първите ми крачки в професията ме караха да изтръпвам. Но в интерес на истината, не изтръпвах чак толкова. Сигурно сред моите предци, които под толкова претенциозни титли и везирски печати в най-различни форми са извършвали своята просия, ще да е имало някои нескопосни издънки и от тях у мен да се е просмукала известна доза гордост. Тънка струйчица от проклетата гордост на Дявола, дръзнал да надигне глава против Бога, за да не се прекланя пред човека! Точно това усещане ме тревожеше така силно в първите ми стъпки в професията. После с течение на времето то се стопи. Само понякога сякаш ме изпитваше, караше зъбите ми да тракат — като при онази треска, която никога не предвещава добро. Отвращавах се от собственото си тяло, от собствената си плът, също като хората, които са разбрали, че са заразени с проказа, и каквото и да правех, каквото и да струвах, не можех да се отърва от него. В тялото на човека пърхат и пулсират куп излишни органи, като главата например, като сърцето, пък нали катърът счупи дясната ми ръка. Ами че тя беше единственият ползотворен за работа орган! За какво друго, освен за занаята, с който се издържах, можеха да ми бъдат полезни сгърчените и извити навътре изсъхнали пръсти? Вижте ме само, нямах капка смелост да си дам ясна сметка! Също като ония, които цял живот раздават удари наляво и надясно, но понеже ще дойде време да си платят за това, по никакъв начин не дават да ги нарекат мошеници, така и аз не се приемам за такъв, какъвто съм в действителност, продължавам най-упорито да си мисля, че това е само временно положение, също както просенето по времето на демобилизацията.

В Кятибоглу имаше един ров. Вечер, по тъмно, на връщане в приюта много често се спирах до него. Пусках да се изтърколи надолу някой голям камък, вслушвах се ужасѐн в долитащия оттам звук и се питах: „Е, как е? Имаш ли смелост? Или ти, или той!… Счупи си врата тогава!“ и с изпросените подаяния в шепата хуквах презглава към приюта. По-нататък ще ви разкажа какви други щуротии още ме караше да върша тази треска.

Потомците на просяците, тоест просяците по наследство, си нямаха проблеми. За тях просията беше толкова нормална, колкото и разораването на земята за сина на селянина с останалото от баща му рало. Но за другите, тоест за тези като мен, които бяха навлезли в професията по-после, нещата стояха другояче.

По скалите на морския бряг могат да се видят какви ли не боклуци. Треволяци ли са, мухъл ли, дали са сухоземни, или морски — не се знае. Вълната ги грабва, после отново ги изхвърля навън, пак ги грабва, пак ги връща обратно… Най-накрая повече не ги връща. И хората си имат такава някаква, изтръгната от корените, частица боклук, която дълго време се мята между двата свята: такива като мен, като баджите от Тамашалък и още много други недъгави, алкохолици, скитници или просто несретници… Изглежда, точно това усещане за нещо общо с баджите ме беше запратило в Тамашалък.

Нали с настъпването на нощта птицата, уморена от полета си през целия ден, търси някоя хралупа, за да си скрие главата, така и аз се завръщах вечер в махалата, за да се шмугна в моята бърлога сред звуците на чернокожите, тези странни същества — нещо средно между птици и хора, — и си мислех, че никога и никъде няма да намеря такова спокойствие и такава сигурност.

В Тамашалък ме виждаха, че излизам сутрин рано и се прибирам по нощите, но не знаеха с какво се занимавам. Ако някой ме попиташе, казвах, че си търся работа. И наистина беше така. Но каква работа?

Първата година от окупацията на Измир… Нямаше помощ отникъде, всички врати бяха залостени… Обеднял народ, навалица пред ханчетата със смокини и паламуд. Улиците бяха претъпкани още през нощта, върху калдъръмите лежаха жени с деца… Как да ви опиша на какъв щурм се хвърляха те, щом отвореха вратите. Стъпканите под краката дечица пищяха, мъже като великани хващаха жените за ръце, избутваха ги настрани и заставаха на тяхното място в опашката.

Колко сутрини с болки в незаздравялата ми още ръка и измръзнал през нощта крак аз също се шмугвах сред навалицата. Когато бакалите викнеха: „Край! Край!“ и захлопнеха вратите, останалите отвън надаваха писъци и вопли. Смазан още повече от умора и безнадеждност, аз си тръгвах, подпрян на бастуна — не виждах даже къде стъпвам.