Решад Нури Гюнтекин - Гнездото на окаяните

Бедни хора!… Не само приятелството става така бързо при тях, ами и търговията. Спазарихме се с момичето на бърза ръка. Сутрин, като тръгва на работа, да минава през Тамашалък и да оставя детето при Месуле баджъ. Пък и не искахме толкова пари, колкото еврейката. Нямаше и защо да се страхува, че някой ще му вземе храната от ръцете. Защото детето щеше да се храни при нас с каквото е дал Аллах. Колко ли поглъщаше едно такова пиленце? Ако Месуле баджъ ще му забърква попара само с помия и залък хляб, нека Бог да й вземе душата!

Ако бяхме в някоя аристократична махала, подобно предложение щеше да породи най-различни безпочвени подозрения. Да не изядем детето? Да не го продадем на джамбазите или на евреите? Да не би да съм хвърлил око на майката? Но подобни мисли въобще не минаваха през ума на момичето, така че детето още в този миг, още в този ден стана наполовина наше момче.

Не след дълго майка му ни разказа късче по късче целия си живот — била от Зиле 32и тъй като в родния й край нямало кой да се грижи за нея, още невръстна я дали за осиновяване на някакъв финансов директор. В Анадола не останало място, където да не е ходила заедно с господина. Докато била малка, я биели. Когато поотраснала и се разхубавила, побоищата се превърнали в прегръдки и целувки, докато най-накрая младият господар на дома, още ученик, я убедил, че ще я вземе, и така се пръкнал този малчуган, Исмаил. Понеже финансовият директор бил човек на честта, не могъл да преглътне позора и изхвърлил на улицата осиновената си дъщеря заедно с детето й! От седем години работела на смокините и паламуда, за да осигури прехраната и за себе си, и за сина си.

Това момиче или жена беше толкова смахнато, че всеки час ставаше коренно различна от предишния. Изобщо не забелязваше бедността. Ако в момента плачеше, а малко по-късно управителят на хана, където работеше, й кажеше, че ще я вземе, тя се смееше с глас и примираше от радост.

Дали обичаше детето си? Ако се съди по някои нейни постъпки — да, и то много. Щом умреше някое детенце от махалата, тя се захлупваше на земята и се превиваше от плач:

— Ами ако умре и моето дете!?

Продаваше си обувките, за да купи на синчето си някоя играчка, после дни наред отиваше на работа и се връщаше вкъщи по чехли. По време на някоя обедна почивка хукваше чак от хана в Пасапорт или в Пунта, пристигаше в Тамашалък вир-вода, плачеше и нареждаше: „Не издържам без теб!“, целуваше сина си със сълзи на очи и после отново се връщаше обратно. Но когато й хрумнеше, с парите, спестени за сироп за апетит на детето, си купуваше чифт калаени обеци, накичваше се с тях и без да ни предупреди, изчезваше за по една-две нощи.

Когато забелязах, че разкрасяването й с пудри, ружове и помади постепенно стана редовно, а нощите, които според думите й прекарвала при една приятелка, която живеела в Карантина, зачестиха, я заговорих:

— Виж какво, момиче! Детето денем и нощем си е с нас, но да не си навлечеш беля на главата, като ти кажат: „Ще го вземем!“… За бога, дъще, не ритай срещу кучетата!

Момичето обаче се развика, сякаш съм я настъпил по болното място, и започна да се кълне:

— Покрай мен ври и кипи от такива, дето ме искат, но аз дори не се обръщам да ги погледна! Да не съм луда да си захвърля детето? Честна дума, нищо не съм направила…

С течение на времето обаче нощните гостувания от едно седмично станаха две, от две се увеличиха на три. Усещах, че вече не ходи и на работа. Щом я видех посред бял ден да се хвърля капнала от умора на миндера, с хлътнали очи и неизмито червило по устата, разбирах, че нямаше смисъл да й давам съвети — чисто и просто това момиче беше хванало пътя. И все пак не се сдържах да й кажа това, което трябваше…

В края на краищата при едно от тези непредизвестени изчезвания тя въобще не се върна. Изчакахме седмица, после решихме да съобщим в полицията. Но какво можеше да направи полицията, ако човек си е тръгнал по собствено желание? Плюс това имаше опасност да ни вземат детето. А този малчуган заедно с жълтата котка, която Месуле баджъ намери на улицата и прибра вкъщи, беше истинска радост за дома ни. Предупредих я с цялата си строгост да не раздухва въпроса не само пред полицията, но и пред съседите.

През нощите, когато майка му не се връщаше, детето заспиваше в прегръдката на Масуле баджъ. Когато стана изцяло наше, аз се замислих да му приготвя легло на земята в моята по-голяма и по-топла стая. Но по проявената от нея тревога и мъка разбрах, че душата й гори за това дете и че обувките на покойния гуджубей вече са захвърлени върху покрива, за да не слязат никога повече от там.