Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Ами тук? Мога ли да стоя ТУК? А ако държа цигарата отвън, но аз самата съм вътре? Ами тук? А ако цигарата е отвън, но издишам дима вътре?

Когато е пила, Юлия изпитва известни затруднения с проявата на уважение към авторитета на другите. Би могло да се сметне за доста лошо човек да разкрие тази си черта на първа среща, но когато изгониха Ру, тя попита охранителя как е разбрал, че с Юлия са дошли заедно, а той отговори кисело:

– Когато я помолих да напусне, тя те посочи през прозореца и каза: „Това там е моето момиче, никъде не отивам без нея!“.

Ру за пръв път беше нечие момиче. Онази вечер премина от безумно хлътнала в безвъзвратно влюбена. Впоследствие се оказа, разбира се, че характерът на Юлия, когато е пияна, е кажи-речи същият като характера на Юлия, когато е бременна, така че последните осем месеца бяха доста неспокойни, но животът е пълен с изненади.

– Моля те, Юлан? – пробва Ру сега. Юлия се сопна:

– Ако си тръгнем, апартаментът може да е продаден, когато се върнем! Колко жилища гледахме? Двайсет? Ти намираш кусури на всичките и вече не издържам. Ще купя този апартамент и никой не може да ми каже, че не мог...

– П-и-с-т-о-л-е-т! – повтори Ру.

– От корема ти кани ли се да изскочи петкилограмова маймуна, Ру? Не! Така че млъквай!

– Не е справедливо да играеш коза с бременността всеки път, когато спорим, Юлан, говорили сме за това... – измърмори Ру и пъхна ръце дълбоко в джобовете на роклята си.

Юлия разбра, че може би е отишла твърде далеч, защото Ру бе пъхала ръцете си толкова дълбоко в джобовете само когато съседските деца убиха една от птиците ѝ.

– Извинете? Не искам да ви безпокоя, но... – прокашля се обирджията и вдигна пистолета малко по-видно, за да им напомни какво всъщност се случва около тях.

Юлия скръсти ръце върху корема си и заяви веднъж завинаги:

– Никъде не отивам.

Ру нададе толкова дълбока въздишка, че човек би могъл да открие петрол на дъното ѝ, но кимна решително:

– А аз не отивам никъде без нея.

Това, разбира се, би бил много трогателен миг, само че Зара го съсипа, като изсумтя на Ру:

– На теб никой не ти е предлагал да си вървиш, ти не си надула корема.

Ру пъхна ръце толкова дълбоко в джобовете си, че проби дупки в тях.

– Бременността е общо пътуване.

Рогер, който през това време се изнервяше все повече, защото никой не обръщаше внимание на най-важното, а именно че той не бе получил информацията, която искаше, посочи обирджията с две ръце:

– Какво искаш? А? Апартамента ли?

Анна-Лена очерта правоъгълник с ръцете си, подобно на мим, който се мъчи да илюстрира „апартамент“. Обирджията изпъшка отчаяно към двамата.

– Защо бих... човек не може... да не намеквате, че се опитвам да открадна апартамента?

Рогер, изглежда, осъзна колко нелогично звучи това, когато го чу от нечия друга уста, но тъй като беше човек, който никога не греши дори когато очевидно грешеше, реши да поясни:

– Ей! Апартаментът има огромен потенциал за реновиране!

Анна-Лена стоеше зад него с малък въображаем чук в ръка и забиваше въображаеми пирони във въздуха.

Обирджията отново се прокашля, усещайки наченки на главоболие, и пробва пак:

– Не можете ли просто... да легнете? Само за малко? Не се опитвам... така де, исках да обера банка, не да... не трябваше така да става!

По различни причини за известно време настъпи мълчание и единственото, което се чуваше, беше хлипането на обирджията. Никога не е приятна комбинация, когато някой плаче и в същото време държи пистолет, така че заложниците не бяха сигурни как следва да се държат. Ру побутна Юлия и измърмори „виж какво направи“, а Юлия измърмори „виж ТИ какво направи...“ в отговор. Рогер се обърна към Анна-Лена и прошепна „Апартаментът наистина има огромен потенциал!“, а Анна-Лена веднага потвърди: „Да, нали? Определено! Смятам, че си напълно прав! Но... не мирише ли леко на влага? Може би дори на мухъл?“.

Обирджията продължаваше да хлипа. Никой друг не искаше да гледа натам, тъй като, както казахме, въоръжените емоционални изблици са неловки, така че накрая Естел пристъпи предпазливо напред. Или не осъзнаваше много добре какво прави, или пък точно обратното. Между другото, може би изглежда странно, че досега Естел не се споменаваше кой знае колко в историята, но това не е защото е лесно да я забрави човек, а просто защото е трудно да си я спомни. Естел има, така да се каже, прозрачна личност. На осемдесет и седем, с възлесто и прегърбено тяло, тя се появи от нищото, застана до обирджията и попита: