Фредрик Бакман - Тревожни хора

Анна-Лена:Двайсет. Знаеш ли в колко от тях сме били с Рогер?

Джак:Не.

Анна-Лена:Във всички. До един. Наскоро посетихме последния. Не мислех, че Рогер ги брои, но когато отидохме в ресторанта, за да обядваме, Рогер изведнъж спря и каза:

„Да си вземем ли и по парче торта?“. Никога не ядем торта в „Икеа“. Винаги обядваме, но никога не ядем торта. Така разбрах, че той също е броил магазините. Знам, че Рогер не изглежда романтичен, но понякога е най-романтичният мъж на света, да знаеш.

Джак:Звучи много романтично, определено.

Анна-Лена:Може да изглежда суров, но не мрази децата.

Джак:Моля?

Анна-Лена:Всички си мислят, че мрази деца, защото много се ядосва, когато брокерите пишат „детска стая“ на чертежите. Но той се ядосва просто защото твърди, че децата вдигат цената на квадрат до небесата. Не мрази деца. Обича ги. Затова трябва да го разсейвам, когато минаваме през детския отдел в „Икеа“.

Джак:Съжалявам.

Анна-Лена:За какво?

Джак:Имам предвид, такова, останах с впечатлението, че не можете да имате деца. И съжалявам, ако е така.

Анна-Лена:Имаме две деца!

Джак:Моля за извинение. Не съм разбрал.

Анна-Лена:Ти имаш ли деца?

Джак:Не.

Анна-Лена:Нашите са на твоите години, но самите те не искат да имат деца. Синът ни казва, че предпочита да се съсредоточи върху кариерата си, а дъщеря ни казва, че Земята и без това е пренаселена.

Джак:О.

Анна-Лена:Представяш ли си колко лош родител трябва да си бил, щом децата ти не искат на свой ред да станат родители?

Джак:Никога не се бях замислял за това.

Анна-Лена:Рогер би бил много добър дядо, да знаеш. Но сега дори не иска да бъде мой мъж.

Джак:Сигурен съм, че каквото и да е станало между вас, всичко ще се оправи.

Анна-Лена:Дори не знаеш какво е станало. Не знаеш какво направих, всичко е по моя вина. Но просто исках да приключим. От години купуваме апартамент след апартамент, след апартамент и накрая не издържах. Аз също искам дом. Но нямах право да постъпя така с Рогер. Не трябваше да плащам за проклетия заек.

Да вземеш заложници е по-трудно, отколкото си мислят хората, ако заложниците са идиоти.

Обирджията се колебаеше, маската жулеше, всички гледаха. Опита се да измисли какво да каже, но Рогер реагира пръв, посочи с ръка и обяви:

– Нямаме пари в брой!

Анна-Лена, която стоеше зад него, веднага се обади през рамото му:

– Нямаме пари , разбираш ли?

За още по-ясно потри пръстите си с палец. Анна-Лена, изглежда, смяташе, че Рогер говори на език, който само той разбира. Все едно той беше кон, а тя притежаваше магически способности и винаги се стараеше да тълкува думите му пред останалия свят. Когато отидеха на ресторант и Рогер поискаше сметката, Анна-Лена веднага се обръщаше към сервитьора и оформяше с устни „с-м-е-т-к-а-т-а, благодаря“, като същевременно пишеше върху дланта си с невидима химикалка. Рогер сигурно щеше да сметне това за невероятно дразнещо, стига да слушаше какво говори Анна-Лена.

– Не искам парите ви... просто замълчете за малко, моля ви... искам да чуя... – възрази обирджията и се заслуша към външната врата, за да разбере дали входът е пълен с полицаи.

– Какво изобщо правиш тук, ако не искаш парите ни? Щом ще ни взимаш за заложници, може би изискванията ти трябва да са малко по-конкретни ? – изсумтя Зара, която още стоеше до балконската врата и изглеждаше, сякаш смята, че обирджията не се представя задоволително.

– Ще ми дадете ли минутка да помисля? – примоли се обирджията.

За жалост, щеше да се окаже, че хората в точно този апартамент изобщо не са готови да дадат минутка на обирджията. Разбира се, човек вероятно би си помислил, че ако някой държи пистолет, останалите с готовност биха правили каквото им се казва, но някои хора, които никога преди това не са виждали пистолет, чисто и просто приемат за даденост, че е толкова малко вероятно нещо такова да се случи, че дори когато то все пак се случи, им е трудно да го приемат сериозно.

Рогер не беше виждал пистолет дори по телевизията, тъй като предпочита документални филми за акули, така че, без да се колебае, отново посочи обирджията, изпъвайки цялата си ръка (но този път другата, за да покаже, че е сериозен), и ясно и отчетливо поиска да знае:

– Това последно обир ли е? Или изведнъж се превърна в заложническа драма ? Кое предпочиташ?