Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Тази възглавница от „Икеа“ ли е? Да, от „Икеа“ е, точно така. Разпознах я. Има ги и с десен на цветя. Те са по-хубави. Но хората си знаят своето.

Човек би могъл да събуди Анна-Лена посред нощ и да я помоли да изрецитира каталога на „Икеа“, без изобщо да я затрудни. Не е ясно защо някой би искал да го направи, разбира се, но би могъл , това е идеята. Анна-Лена и Рогер са посещавали всички магазини на „Икеа“ в страната. Рогер има много недостатъци, Анна-Лена знае, че хората мислят така, но именно в „Икеа“ си проличава, че той я обича. Когато двама души са заедно от наистина дълго време, от значение са малките неща. Отдавнашните съпрузи нямат нужда от думи, за да се скарат, но нямат нужда от думи и за да си кажат „обичам те“. Наскоро, докато бяха в „Икеа“ и обядваха в ресторанта, Рогер предложи да си вземат и по малко парче торта. Защото знаеше, че това е важен ден за Анна-Лена и че за нея е важно да е важен и за него. Такава е любовта му към нея.

Тя поопипа още малко възглавничката, която щеше да е по-хубава, ако беше на цветя, и погледна дискретно по начин, който смяташе за дискретен, към двете жени ей там, бременната и съпругата ѝ. Рогер също гледаше към тях. Размаха в юмрук брокерската брошура с чертежа на апартамента и изръмжа:

– По дяволите, скъпа, виж това! Защо наричат малкото помещение „детска стая“? А? Спокойно би могло да бъде и обикновена спалня!

Рогер не обичаше, когато на огледите идваха бременни, защото бременните винаги плащаха по-висока цена от реалната. Не обичаше и детски стаи. Ето защо Анна-Лена винаги му задава какви ли не въпроси, докато минават през детския отдел в „Икеа“. За да го разсее от недоловимата мъка. Такава е любовта ѝ към него.

Ру видя Рогер и се ухили, все едно изобщо не бяха във война.

– Здрасти! Казвам се Ру, а това там е съпругата ми Юлан. Може ли да ползвам ролетката ти? Забравила съм моята!

– В никакъв случай! – изръмжа Рогер и стисна ролетката, калкулатора и бележника си толкова здраво, че веждите му потрепериха.

– Хайде де, просто искам да... – пробва се Ру.

– Всеки отговаря за себе си! – прекъсна я Анна-Лена остро.

Ру я погледна изненадано. Изненадването я изнервяше. Изнервянето я караше да огладнее. А наоколо нямаше много за ядене, така че тя се пресегна към един от лаймовете в купата на масата. Анна-Лена я видя и избухна:

– Ама моля ти се, какво правиш? Лаймовете не са за ядене! Това са огледни лаймове!

Ру пусна лайма и пъхна юмруци в джобовете на роклята си. Върна се при жена си и измърмори:

– Не. Това не е нашият апартамент, скъпа. Хубав е и така нататък, но усещам лоша енергия тук. Тук не можем да бъдем най-доброто си „ние“. Помниш ли като ти разправях какво четох за ние-енергията по онова време, когато смятах да стана интериорен дизайнер? Когато научих, че трябва да спим на изток? Обаче забравих дали главата, или краката трябва да... уф... както и да е! Не искам този апартамент. Може ли просто да тръгваме?

През това време Зара стоеше на балкона. Събра парченцата от чувствата си, подреди ги в пренебрежително изражение и влезе обратно в апартамента. Точно в същия момент бременната жена се разкрещя. Първоначално прозвуча просто като гърлен гняв на животно, което някой е изритал, но след известно време стана възможно да се различат и отделните думи.

– НЕ! СТИГА ВЕЧЕ, РУ! МОГА ДА ПРИЕМА ПТИЦИТЕ, МОГА ДА ПРИЕМА УЖАСНИЯ ТИ МУЗИКАЛЕН ВКУС, МОГА ДА ПРИЕМА И КАКВО ЛИ ОЩЕ НЕ, НО НЯМА ДА ИЗЛЯЗА ОТТУК, ПРЕДИ ДА СМЕ КУПИЛИ ТОЗИ АПАРТАМЕНТ, АКО ЩЕ ДА СЕ НАЛОЖИ ДА РОДЯ НА ПОДА!

В апартамента настана гробна тишина. Всички зяпаха Юлия. Всички освен Зара, която стоеше до балконската врата и зяпаше обирджията. Обирджията пък зяпаше изплашено и вцепенено в отговор. Минаха една-две секунди, през които Зара беше единствената в стаята, която осъзнаваше какво е напът да се случи.

После Ана-Лена също забеляза човека с маската и изкрещя:

– Боже господи, обират ни!

Всички отвориха усти едновременно, но никой не каза нищо. Един пистолет може да смрази хората от страх, да изключи всички мозъчни сигнали освен най-важните, да заглуши всякакви странични шумове. Минаха още една-две секунди, през които всички чуваха единствено собствения си пулс. В първия момент сърцето спира, после започва да препуска. Първо идва шокът от това, че не разбираш какво точно се случва. Инстинктът за оцеляване и страхът от смъртта се сблъскват и отварят място за изненадващо нерационални мисли. Не е необичайно човек да види пистолет и да си помисли „Изключих ли кафеварката сутринта?“, вместо „Какво ще стане с децата ми?“.