Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Леле, какъв ужас, значи може би ще трябва да общуваме , ако живеем тук! Стига си сменяла темата, трябва да вземем решение за птиците!

Те почти никога не бяха на едно мнение, но в защита на Ру трябва да кажем, че тя всъщност невинаги беше наясно с това. Доста често, когато попиташе „сърдиш ли се“, а Юлия отговореше „НЕ!!!“, Ру свиваше рамене безгрижно, все едно са семейство от реклама на почистващ препарат, което, разбира се, вбесяваше Юлия още повече, защото беше повече от ясно, че се сърди. В случая обаче Ру също знаеше, че се джафкат, тъй като тъкмо се бяха сджафкали за птиците. Когато се събра с Юлия, Ру имаше птици. Не за обяд, ами като домашни любимци. „Тя да не е пират?“, попита майката на Юлия, щом стана въпрос за това, но Юлия търпеше птиците, защото беше влюбена и защото си мислеше: „Е, колко дълго пък да живеят птиците?“.

Адски дълго, както се оказа. Когато най-накрая го осъзна, Юлия се опита да подходи към ситуацията като зрял човек, като стане тайно през нощта и пусне птиците през прозореца. Още първото от малките зверчета обаче падна право на улицата и умря. Що за ПТИЦА? На следващия ден Юлия трябваше да покани няколко съседски деца на по чаша сок, докато Ру беше на работа, само за да може да хвърли вината върху тях, когато Ру завари кафеза отворен. А останалите птици? Седяха си вътре. Не е ли подигравка с еволюцията, че подобни създания успяват да оцелеят?

– Не смятам да умъртвявам птиците, не искам да говоря повече за това – каза сега Ру обидено и се огледа наоколо, пъхнала ръце в джобовете на роклята си.

Действително носеше рокля с джобове, защото обичаше да носи хубави дрехи и в същото време да има къде да си дене ръцете.

– Окей, окей, окей. А какво ще кажеш за апартамента? Мисля да го вземем! – изпухтя Юлия, защото асансьорът не работеше, а всеки път, когато Ру кажеше „бременни сме“ на роднини и приятели, все едно това беше отборен спорт, на Юлия ѝ се приискваше да налее стеарин в ушите ѝ, докато спи.

Не че Юлия не обичаше Ру, напротив, обичаше я толкова силно, че понякога едва издържаше, но през последните две седмици бяха разгледали над двайсет апартамента, като Ру намираше кусури на всеки един от тях. Сякаш не искаше да се местят. Юлия от своя страна се будеше всяка нощ в сегашния им апартамент, за да играе любимата игра на всички бременни „ритане или газове“, след което не можеше да заспи, защото Ру и птиците хъркаха, така че беше повече от готова да се премести на абсолютно всяко място, което имаше повече от една спалня.

– Няма покритие – повтори Ру намусено.

– Майната му, взимаме го! – настоя Юлия.

– Не. Не съм сигурна. Трябва да разгледам стаята за хобита – каза Ру.

– Това е walk-in closet [3] Гардеробна стая (англ.). – Б. пр. – поправя я Юлия.

– Или стая за хобита! Само да взема ролетката! – кимна Ру бодро.

Една от най-чаровните ѝ и същевременно адски досадни черти беше, че дори току-що да са се карали, можеше само за секунда да си възвърне отличното настроение, стига да се замислеше за сирене.

– Знаеш много добре, че няма да съхраняваш сирене в гардероба ми – отсече Юлия решително, защото към сегашния им апартамент имаше мазе, което Юлия наричаше Музея на изоставените развлечения.

През три месеца Ру бива обсебена от нещо ново – рокли от 50-те, мидени супи, антикварни сервизи за кафе, кросфит, бонсай, подкастове за Втората световна война. После отделя три месеца, за да изучава въпросната тема с непоклатима отдаденост, четейки интернет форуми, пълни с хора, на които очевидно не бива да им се разрешава да имат достъп до интернет в стаите с подплатени стени, в които вероятно са заключени, след което изведнъж ѝ омръзва и сменя хобито си. Единственият ѝ постоянен интерес, откакто се събраха с Ру, беше събирането на обувки. Нищо не я описва по-добре от факта, че притежава двеста чифта и въпреки това винаги избира неподходящи обувки, когато вали дъжд или сняг.

– Нищо такова не знам! Още не съм я измерила и не знам дали сиренето ще се побере вътре! Растенията ми също тряб... – започна Ру, тъй като наскоро беше решила да отглежда растения с помощта на нагревателни лампи в стаята за хобита. Която беше гардероб. Или...

Разговорът продължи все в същия дух.

Междувременно Анна-Лена ръчкаше една от възглавниците на дивана и си мислеше за акули. В последно време много често мислеше за това, защото бракът им бе започнал да прилича на живота на акулите. Анна-Лена носеше безмълвна тъга в себе си. Продължи да опипва възглавницата и да се разсейва, като мисли на глас: