Рьоне Госини - Малкият Никола̀ тръгва пак на училище

— Да, ще са ти от полза — отвърна татко, — ще се научиш може би да не прегаряш курабийките както снощи!

Мама взе, че се разплака, каза, че никога не е виждала по-черна неблагодарност и че ще се върне при майка си, която е моята маминка. Прииска ми се да замажа нещата.

— Курабийките вчера не бяха прегорени — рекох, — загоря онзиденшното пюре.

Това обаче не замаза нищо, понеже всички бяха много изнервени.

— Не се бъркай, където не ти е работа! — скара ми се татко, аз отново се разплаках и казах, че съм много нещастен, че това е черна неблагодарност и че ще ходя да гледам каубоите у Клотер.

Татко ни изгледа, мама и мен, вдигна ръце към тавана, повървя малко из хола, а после спря пред мама и й каза, че всъщност най му харесвало загорялото в пюрето и че кухнята на мама със сигурност е по-добра от тази по телевизията. Мама пък спря да плаче, въздъхна няколко пъти тихичко и каза, че футболните мачове много и харесвали всъщност.

— Хайде, хайде — рече татко и те се целунаха.

Аз на свой ред казах, че мога да мина и без каубоите, при което мама и татко ме разцелуваха. Бяхме много доволни всички.

Един човек остана недотам доволен и много озадачен — чичкото с телевизора, понеже, като се появи пак, за да включи антената, му върнахме апарата и му казахме, че програмите не ни допадат.

Когато у дома узнаха, че имам най-слабата оценка на контролното по аритметика, се разрази буря! Като че ли аз бях виновен, задето Клотер е болен и отсъства в деня на контролното! Ами така де, все някой трябва да е на опашката, като го няма него!

Татко много писка, рече, че хубаво бъдеще съм си готвел, ай, ай, ай, и че той за какво така се бъхтел, като съм изкарал такива оценки, явно умът ми бил само в игрите и не съм се замислял, че един ден него вече няма да го има, за да се грижи за мен, и че той на моите години бил все първенец и неговият татко страхотно се гордеел с моя татко, та се питал дали няма да е по-добре отсега да ме даде да уча занаят, какъв да е, вместо да упорства да ме праща на училище, пък аз рекох, че много ще ми хареса да уча занаят. Тогава татко се разкрещя и наговори сума ти злобни неща, а мама рече, че била сигурна, много съм щял да се старая, за да изкарам по-добри оценки в училище.

— Не — отсече татко. — Би било твърде лесно, няма да му се размине току-така. Ще му взема частен учител, колкото и да струва, но не искам да казват, че синът ми е малък кретен. В четвъртък, вместо да ходи на кино да гледа щуротии, ще взема уроци по аритметика. От голяма полза ще му е.

Тогава аз се разревах, взех да пищя и да раздавам ритници де що сваря. Казах, че никой не ме обича и че ще убия всички и после ще се самоубия, а татко ме попита дали искам да ми хвърли един хубав бой. Тогава аз се нацупих и мама рече, че заради вечери като тази остарявала с няколко години, и отидохме да вечеряме. Имаше пържени картофки. Супер.

На другия ден татко обясни на мама, че Барлие — той е приятел на татко от службата — му препоръчал някакъв учител, дето бил син на един негов братовчед и, казват, бил цар по аритметика.

— Той е студент — рече татко. — За пръв път дава частни уроци, но по-добре така, има младежки дух и не е някой мухъл. Пък и условията са доста изгодни.

Пробвах се да поплача още малко, обаче татко се облещи страшно и мама каза, че ако пак подхванем снощната сцена, ще напусне къщата. Затова нищо повече не казах, но се мусих яко чак до десерта (крем брюле!).

И после, в четвъртък следобеда на вратата се позвъни, мама отиде да отвори и въведе един господин с огромни цайси, дето приличаше на Анян, само че по-стар, но не много повече.

— Аз съм господин Казалес — рече господинът. — Идвам за уроците.

— Чудесно, чудесно — рече мама. — Аз съм майката на Никола̀, а това е вашият ученик. Никола̀, ела да поздравиш своя учител.

Господин Казалес и аз се ръкувахме, без да стискаме. Ръката на господин Казалес беше цялата мокра. Аз мъничко се боях и мама ми рече да заведа господин Казалес в стаята си, та да ми предаде урока. Влязохме в моята стая и седнахме пред моето чинче.

— Е и… — рече господин Казалес, — какво правите в училище?

— Ами… играем си на Ланселот — отвърнах.

— Ланселот ли? — попита господин Казалес.

— Да, до миналата седмица си играехме на „ловец и дивеч“ — поясних, — обаче Бульона — това е нашият възпитател — ни конфискува топката и нямаме повече право да носим други в училище през този срок. Та на Ланселот си играем, като един застава на четири крака, ето така, това е конят, и другият го възсяда, това е рицарят. И после рицарите се пердашат с юмруци по носа. Йод я измисли тая игра, а пък Йод…