Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Анстис погледна бележките, предадени му от детектив инспектор Роулинс.

— Това не си го казал на Бриджет.

— Не ме е питала. Не постигнахме особена хармония с нея.

— Откога тази книга е по книжарниците?

— Няма я по книжарниците — отвърна Страйк и доля още уиски в чашката си. — Още не е издадена. Казах ти, скарал се е с агентката си, защото му казала, че не подлежи на публикуване.

— Ти чел ли си я?

— Повечето от нея.

— Жена му ли ти даде екземпляр?

— Не, тя твърди, че изобщо не я е чела.

— Забравила, че притежават втора къща, не чете книгите на мъжа си — отбеляза Анстис, без да набляга на твърдението си.

— Нейната версия е, че ги четяла, когато се превърнели в истински книги с корици — поясни Страйк. — Не знам дали съм прав, но й вярвам.

— Ъхъ… — промърмори Анстис, който си записваше допълнения към показанията на Страйк. — Как се сдоби с копие от ръкописа?

— Предпочитам да не казвам.

— Може да е проблем — посочи Анстис и вдигна поглед.

— Не и за мен — отсече Страйк.

— Нищо чудно да се наложи да се върнем към този въпрос, Боб.

Страйк вдигна рамене, после попита:

— Съобщиха ли на жена му?

— Досега трябва вече да са го сторили, да.

Страйк не се беше обадил на Лионора. Новината, че съпругът й е мъртъв, трябваше да й бъде съобщена лично от човек с необходимата подготовка.

Той самият го беше правил, при това много пъти, но беше загубил тренинг; във всеки случай отговорността му този следобед бе към поруганите останки на Оуен Куин — да остане при тях, докато ги предаде благополучно в ръцете на полицията.

Не беше забравил какво изживяваше Лионора, докато той бе разпитван в Скотланд Ярд. Представял си я бе как отваря вратата на полицая — или може би бяха отишли двама — първоначалната й тревога при вида на униформените; удара с чук, нанесен по сърцето й от спокойно изречената съчувствена покана да влязат вътре; ужаса от казаното (макар че нямаше да й съобщят, поне не веднага за дебелите морави въжета, овързали съпруга й, нито за черната дупка, която убиецът бе отворил в гърдите и корема му; нямаше да я известят, че лицето му бе изгорено от киселина, нито че някой бе подредил чинии около него, сякаш бе гигантско парче печено… Страйк си припомни платото с агнешко, поднесено от Луси преди близо двайсет и четири часа. Не беше гнуслив по природа, ала мекият малц сякаш заседна в гърлото му и той остави чашата си.

— Колко хора знаят какво пише в тази книга, как мислиш? — попита бавно Анстис.

— Нямам представа — отвърна Страйк. — Вече сигурно са много. Агентката на Куин, Елизабет Тасъл, пише се, както го чуваш — добави услужливо, докато Анстис записваше, — я е пратила на Крисчън Фишър от „Кръстосан огън“, а той е човек, който обича да клюкарства. Ангажирани са адвокати да се опитат да спрат приказките.

— Става все по-интересно — промърмори Анстис и продължи да пише бързо. — Искаш ли да хапнеш още нещо, Боб?

— Искам да пуша.

— Скоро — обеща Анстис. — Кого е оклеветил той?

— Въпросът е — уточни Страйк, като наместваше болния си крак — дали е клевета, или е изложил истината за хората. Но онези, които аз разпознах, бяха… Я ми дай лист и писалка — каза, защото по-бързо щеше да е да пише, отколкото да диктува. Казваше имената на глас, докато в същото време ги пишеше: — Майкъл Фанкорт, писателят; Даниъл Чард, шефът на издателството на Куин, Катрин Кент, приятелката на Куин…

— Имало е и приятелка?

— Да, очевидно са били заедно повече от година. Отидох да я посетя — в „Стафорд Крипс Хаус“, част от комплекса „Клемънт Атли Корт“ — и тя заяви, че той не е в апартамента й и не го е виждала… Лиз Тасъл, агентката му; Джери Уолдгрейв, редакторът му, и… — секундно колебание — съпругата му.

— Вкарал е вътре и съпругата си?

— Да — каза Страйк и бутна списъка по бюрото към Анстис. — Но има още куп образи, които не мога да разпозная. Разполагаш с голям избор, ако търсиш някого, когото е описал в романа си.

— Ръкописът още ли е у теб?

— Не.

Страйк бе очаквал въпроса и излъга с лекота.

Нека Анстис се сдобиеше сам с екземпляр, по който нямаше да ги има отпечатъците на Нина.

— Сещаш ли се за нещо друго по темата, което може да е от полза? — попита Анстис и се изправи на стола си.

— Да — каза Страйк. — Не вярвам да го е извършила жена му.

Анстис стрелна към Страйк изпитателен поглед, примесен с топлота. Страйк бе кръстник на сина на Анстис, родил се само два дни преди двамата да бъдат взривени във вайкинга. Беше се срещал само два-три пъти с Тимъти Корморан Анстис и не беше запазил добри впечатления за него.