Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Когато накрая Робин излезе от спалнята, шокирана и изпълнена с почит, съобщи на годеника си, че Страйк е открил изчезналия човек, когото издирваше, и че той е бил убит. Природното любопитство на Матю го теглеше в една посока, но неговата неприязън към Страйк и фактът, че се бе осмелил да търси Робин в неделя вечер, го дърпаха в противоположната.

— Е, радвам се, че тази вечер се случи нещо, което да те заинтересува — подхвърли той. — Знам, че темата за маминото здраве те отегчава до смърт.

— Ах, ти, проклет лицемер! — смая се Робин, оскърбена от тази неправда.

Кавгата ескалира с алармираща скорост. Поканата към Страйк за сватбата; презрителното отношение на Матю към службата на Робин; какъв щеше да е съвместният им живот; какво дължеше всеки на другия. Робин бе ужасена как бързо самите основи на взаимоотношенията им бяха изложени на изследване и взаимни обвинения, ала не отстъпи. Познатото чувство на недоволство и гняв към мъжете в живота й я бе сграбчило в хватката си — към Матю, задето не разбираше защо работата й е толкова важна за нея; към Страйк, задето не успяваше да осъзнае потенциала й.

(Ала нали й се обади, след като бе открил трупа… Тя бе успяла да вмъкне въпроса „На кого още каза?“ и той отговори, без да покаже, че разбира какво означава това за нея: „На никого, само на теб“.)

Междувременно Матю се чувстваше жертва на изключителна несправедливост. Напоследък бе забелязал нещо, за което знаеше, че не би трябвало да се оплаква и което още повече подсилваше недоволството му, че е принуден да се примирява: преди да започне работа при Страйк, Робин винаги първа отстъпваше при разправия, първа се извиняваше, ала миролюбивата й природа сякаш бе подкопана от проклетата й глупава служба…

Имаха само една спалня. Робин извади резервни одеяла от горния рафт на гардероба, взе си и чисти дрехи и обяви намерението си да спи на дивана. Сигурен, че не след дълго ще й размине (диванът бе твърд и неудобен), Матю не се опита да я разубеди.

Ала той бе сгрешил в очакванията си тя да омекне. Когато се събуди на другата сутрин, завари дивана празен, а Робин вече беше излязла. Гневът му се разрасна неимоверно. Тя очевидно бе тръгнала за работа с цял час по-рано и във въображението си — обикновено Матю бе лишен от въображение — той видя грамадния грозен негодник да й отваря вратата на апартамента си, не тази на офиса долу…

Страйк бе нагласил алармата си за ранен час с намерение да си осигури спокойно и непрекъсвано време, без клиенти и телефонни обаждания. Стана веднага, изкъпа се, закуси, положи особено старание при закрепването на протезата към определено подутото си коляно и четирийсет и пет минути след събуждането си с куцукане влезе в офиса с недочетената част от „Bombyx Mori“ под мишница. Подозрение, което не бе споделил с Анстис, го подтикваше спешно да довърши романа.

Приготви си силен чай, седна на бюрото на Робин, където светлината бе най-добра, и започна да чете.

След като се бе отскубнал от Резача и влезе в града, крайна цел на неговото пътуване, Бомбикс реши да се отърве от дълго търпените си спътнички Конкубина и Паразита. Това той стори, като ги отведе в бардак, където и двете бяха доволни да работят. Бомбикс пое на път сам да търси Тщеславен, прочут писател и човекът, който той се надяваше да стане негов ментор.

По средата на тъмна уличка Бомбикс бе заговорен от жена с дълга червена коса и демонично изражение, понесла няколко умрели плъха към къщи, с които да вечеря. Когато узна кой всъщност е Бомбикс, Харпията го покани в дома си, който се оказа пещера, осеяна с животински черепи. Страйк плъзна поглед по описанието на секса, заемащо четири страници, при който Бомбикс бе провесен от тавана и бит с камшици. После, също като Паразита, Харпията се опита да суче от Бомбикс, ала макар и вързан, той успя да се опази от нея. От зърната на гърдите му заструи свръхестествена светлина, а Харпията заплака и разголи собствените си гърди, от които капеше нещо тъмнокафяво и лепкаво.

Страйк се намръщи при този образ. Не само че стилът на Куин започваше да става пародиен и да поражда у Страйк усещане за гадене и втръсване, а самата сцена се възприемаше като експлозия от злоба, дълго трупан садизъм. Нима Куин бе посветил месеци, а може би години от живота си на намерението да причини възможно най-много болка и оскърбление? Нормален ли беше? Можеше ли човек, тъй майсторски владеещ стила си, колкото и този стил да не бе по вкуса на Страйк, да бъде класифициран като луд?