Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Те си мислят, че аз знам нещо по въпроса — обясни Лионора. — Чувствам го.

Страйк се поколеба и бе на ръба да каже: „Убеден съм, че не е така“, но това щеше да е лъжа. Твърде добре бе наясно, че Лионора, съпруга на безотговорен и неверен мъж, която бе предпочела да не се обръща към полицията и да допусне да минат десет дни, преди да даде вид, че го издирва, която разполагаше с ключ към празната къща, местонахождение на трупа, и която несъмнено е имала възможността да го изненада там, щеше да е първият им и най-важен заподозрян. И въпреки това той попита:

— Защо реши така?

— Чувствам го — повтори тя. — Личи си от начина, по който говорят с мен. А също казаха, че искат да огледат къщата ни, кабинета му.

Беше рутинно претърсване, но той разбираше как може да й се стори агресивно и злокобно.

— Орландо знае ли какво се е случило? — попита той.

— Казах й, но не вярвам да го осъзнава — отвърна Лионора и за пръв път той видя сълзи в очите й. — Каза: „Като Господин Пуп“, това беше котаракът ни, който бе прегазен, но не знам дали го разбира истински. С Орландо човек невинаги е наясно. Не съм й казала, че е убит. Самата аз не мога да го проумея още.

Настана кратка пауза, в която Страйк се надяваше без всякаква връзка, че дъхът му не лъха на уиски.

— Ще продължиш ли да работиш за мен? — попита го тя директно. — По-добър си от тях, затова и поначало се обърнах към теб. Ще го направиш ли?

— Да — отвърна той.

— Защото отгатвам как си мислят, че аз имам нещо общо с това — повтори тя и се изправи. — От начина, по който разговарят с мен.

Лионора се загърна по-плътно в палтото си.

— Ще се връщам при Орландо. Радвам се, че си добре.

И тя отново се потътри към придружителите си. Жената полицай изглеждаше малко стъписана, че е третирана като таксиметров шофьор, но след като размениха погледи с Анстис, прие молбата на Лионора да бъде откарана до дома й.

— Това пък за какво беше? — попита го Анстис, когато двете жени се бяха отдалечили достатъчно, че да не могат да ги чуят.

— Беше се разтревожила, че сте ме арестували.

— Пада си ексцентрична, нали?

— Да, малко.

— Нали не си й казал нещо? — попита Анстис.

— Не съм — отвърна Страйк.

Стана му неприятно от въпроса. Много добре бе наясно, че не се съобщава информация от местопрестъплението на заподозрян.

— Бъди много внимателен, Боб — с неудобство изрече Анстис, когато излязоха през въртящите се врати в дъждовната вечер. — Гледай да не се замотаеш в нечии крака. Сега разследваме убийство, а нямаш много приятели в нашите среди.

— Популярността е надценявана. Слушай, ще си взема такси… Не — отсече категорично при възраженията на Анстис. — Имам нужда да пуша, преди да вляза където и да било. Благодаря ти за всичко, Рич.

Стиснаха си ръцете; Страйк вдигна яка, за да се предпази от дъжда, помаха за сбогом и закуцука по тъмния тротоар. Беше също толкова доволен да се отърве от Анстис, колкото и да поеме първото сладостно дръпване от цигарата си.

Страйк съвсем беше забравил, че Робин си бе тръгнала от офиса в петък в настроение, което можеше да бъде категоризирано като сръдня. Знаеше само, че тя е единственият човек, с когото има желание да говори за случилото се, и макар обикновено да избягваше да й звъни в почивните дни, обстоятелствата бяха изключителни и оправдаваха изпращане на съобщение. Той го пусна от таксито, което откри след петнайсетминутно трамбоване по мокрите студени улици в тъмното.

Робин се бе сгушила в кресло у дома си с „Разследващо интервю: психология и практика“, книга, която си беше купила онлайн. Матю беше на дивана и разговаряше по стационарния телефон с майка си в Йоркшър, която отново не се чувстваше добре. Извърташе очи нагоре всеки път, когато Робин си напомнеше да вдигне поглед и да се усмихне съчувствено на раздразнението му.

Когато мобилният й телефон завибрира, Робин го погледна недоволно; опитваше се да се концентрира върху „Разследващо интервю“.

Открих Куин мъртъв. К.

Тя нададе нещо средно между изохкване и пискане, което стресна Матю. Книгата се изплъзна от скута й и падна на пода, напълно пренебрегната. Тя грабна мобилния си телефон и се втурна с него в спалнята.

Матю разговаря с майка си още двайсет минути, после отиде да се ослушва пред затворената врата на спалнята. Чуваше Робин да задава въпроси, на които явно получаваше пространни отговори. Нещо в тембъра на гласа й го караше да е сигурен, че на линията отсреща е Страйк. Квадратната му челюст се стегна.