Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Фанкорт нададе сподавен стон на ужас, ала Тасъл заговори отново с фалшивия си утешителен тон:

— Трябва да идете да се прегледате при лекар, господин Страйк. Горкичкият вие…

И за негова изненада посегна да сложи голямата си ръка върху покритото му със сняг рамо. Като си припомни какво беше извършила тя с нея, Страйк отстъпи инстинктивно и ръката й увисна надолу, а пръстите рефлексно се свиха в юмрук.

— Натикала си в пътна чанта вътрешностите на Куин и истинския ръкопис — каза детективът. Тя отново го бе приближила толкова, че той усещаше мириса й — комбинация от парфюм и застоял тютюнев дим. — После си сложила пелерината и шапката на Куин и си напуснала къщата. Отишла си да пуснеш четвърто копие от „Bombyx Mori“ през отвора за писма във вратата на Катрин Кент, та да увеличиш броя на заподозрените и да инкриминираш друга жена, задето е получавала онова, от което ти си била лишена — секс. Общуване. Поне една приятелка.

Тя отново издаде престорен смях, ала този път той звучеше налудничаво. Пръстите й все така се стягаха и разпускаха.

— С Оуен много бихте си допаднали — изшептя тя. — Не мислиш ли, Майкъл? Двама сбъркани фантазьори… Хората ще ви се смеят, господин Страйк. — Тя пъхтеше по-силно от всякога, а мъртвешките празни очи се открояваха върху побелялото й лице. — Жалък инвалид, който се бори да си върне усещането за успех…

— Имате ли някакво доказателство за всичко това? — настоя да узнае Фанкорт и в предрезгавелия му глас се усещаше желанието му да не вярва.

Това не беше трагедия, написана с мастило върху хартия, нито смъртна сцена, нарисувана с маслени бои. До него стоеше жива и дишаща приятелката му от студентските години и каквото и да бе сторил животът впоследствие с тях, мисълта, че едрото грозновато момиче от „Оксфорд“ би могло да се превърне в жена, способна на тъй гротескно убийство, беше почти непоносима.

— Да, имам доказателство — тихо изрече Страйк. — Имам втората пишеща машина, същият модел като тази на Куин, увита в черна бурка и защитен комбинезон, окапан със солна киселина и с камъни в джобовете за тежест. Леководолаз любител, мой познат, ги извади от морето преди няколко дни. Лежали край прочути скали край Гуитиън — Устата на ада. Има ги на корицата на един от романите на Доркъс Пенгълий. Сигурно ти е показала мястото, когато си й гостувала, Елизабет? Върна се сама с мобилния си телефон, като й каза, че търсиш по-добра връзка ли?

Тя издаде зловещ стон като човек, ударен с юмрук в стомаха. В една секунда никой не помръдна, след това Тасъл се завъртя тромаво и хукна с препъване обратно към клуба. Появи се и изчезна яркожълт светъл правоъгълник, когато вратата се отвори и затвори.

Фанкорт направи няколко крачки напред, после се обърна назад към Страйк с леко безумен поглед.

— Не може така… трябва да я спрете!

— Не бих я хванал, дори да исках — заяви Страйк и хвърли угарката си в снега. — Коляното ми играе номера.

— Тя може да стори всичко…

— Вероятно е хукнала да се самоубива — съгласи се Страйк и извади мобилния си телефон.

Писателят се втренчи в него.

— Вие… студенокръвен негоднико!

— Не сте първият, който ми го казва — увери го Страйк и взе да натиска бутоните на телефона си. — Имаш ли готовност? — изрече в него. — Ние потегляме.

Едрата жена се шмугна покрай пушачите пред клуба с подхлъзване и залитане. Затича по тъмната улица, а палтото й с кожена яка се вееше зад нея.

Такси със светеща лампичка за „свободно“ се появи от странична улица и тя размаха лудешки ръце. Таксито спря до тротоара и фаровете му образуваха два конуса от светлина, чиято траектория бе насечена от гъстата снежна завеса.

— Фулъм Палъс Роуд — изрече дрезгавият плътен глас, накъсан от хлипове.

Отделиха се бавно от бордюра. Таксито беше старо, с издраскана стъклена преграда, леко потъмняла от дългите години пушене на собственика му. Огледалото за обратно виждане показваше Елизабет Тасъл, осветена от уличните лампи, да ридае беззвучно, скрила лице в големите си длани, с тресящи се рамене.

Шофьорът не я попита какво се е случило, а плъзна поглед покрай нея към улицата отзад, където смаляващите се фигури на двама мъже бързаха през снега към червена спортна кола.

В края на улицата таксито зави наляво, а Елизабет Тасъл все още плачеше, заровила лице в шепите си. Дебелата шапка на шофьора бодеше дразнещо, въпреки че бе свършила добра работа при дългите часове на чакане. Излязло на Кингс Роуд, таксито ускори през гъстия сипкав сняг, съпротивляващ се на усилието на гумите да го смачкат в киша, а безмилостната виелица продължаваше и правеше пътищата все по-смъртоносни.