Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Страйк бе свикнал да седи с часове на студа, да наблюдава затъмнени прозорци, да следи безлики непознати; не беше чужд на неотговарящи телефони, неотваряни врати, безизразни физиономии, минувачи в неведение, нито на принудителното мъчително бездействие. Ала различното и смущаващото в този случай бе тихата тревога, стояща като фон на всичко, което вършеше.

В неговата работа трябваше да се дистанцира, но винаги се намираха хора, които влизаха под кожата ти, неправди, които те бодяха. Лионора в затвора с побеляло лице и разплакана, обърканата й дъщеря, уязвима и ограбена и от двамата си родители. Робин беше забола рисунката на Орландо над бюрото си и веселата птичка с червено коремче се взираше към детектива и помощничката му, докато бяха заети с други случаи, като им напомняше, че едно къдрокосо момиче в „Ладброук Гроув“ още чака майка му да се прибере у дома.

Робин поне имаше смислена работа за вършене, макар тя да имаше чувството, че подвежда Страйк. Беше се връщала в офиса два дни подред без резултат от усилията си, с празна торбичка за веществени улики. Детективът я бе предупредил да слага предпазливостта на първо място, да бяга при най-малкия знак, че може да е забелязана или запомнена. Не му се щеше да се разпростира за колко разпознаваема я смяташе дори с прибрана под плетената шапка червеникавозлатиста коса. Просто тя беше много хубава.

— Не съм сигурна, че трябва да бъда чак толкова предпазлива — заяви тя, след като бе спазила най-стриктно инструкциите.

— Да не забравяме с какво си имаме работа тук, Робин — тросна се той, все още усещащ топка от тревога под лъжичката. — Куин не си е изтръгнал сам вътрешностите.

Някои от страховете му бяха странно аморфни. Естествено, той се тревожеше, че убиецът все още можеше да избяга, че има големи зейнали дупки в паяжината на случая, която плетеше, че обяснението му за него дотук се градеше на собствените му дедукции и представи, а му липсваха материални доказателства, които да го направят солидно, за да не бъде оборено от полицията и защитата в съда. Ала сега си имаше други тревоги.

Колкото и да не бе харесвал прякора Мистичния Боб, лепнат му от Анстис, Страйк в момента имаше усещане за наближаваща опасност, също тъй силно, както когато бе разбрал със сигурност, че автомобилът „Вайкинг“ ще се взриви на афганистанския път. Наричаха го интуиция, но Страйк знаеше, че е разчитане на скрити знаци, подсъзнателно свързване на точките. От купищата несвързани факти се оформяше ясен образ на убиеца — жесток и плашещ; беше случай на обсебеност, на бушуваща омраза, на пресметлив и остър ум, но и тежко увреден също така.

Колкото по-дълго оставаше наоколо и не желаеше да се откаже, колкото по-близо кръжеше и въпросите му попадаха по-точно в целта, толкова по-голям ставаше шансът убиецът да се пробуди за опасността, която го заплашваше от страна на детектива. Страйк хранеше пълна увереност в собствената си способност да предусети и отбие атака, ала не би могъл да предугади решенията, които би родило едно болно съзнание, показало вече пристрастие към византийска жестокост.

Свободните дни на Полуърт дойдоха и отминаха без реални резултати.

— Не се отказвай тъкмо сега, Диди — каза той на Страйк по телефона. Характерно за него, безплодието на начинанието по-скоро стимулираше Полуърт, отколкото да го обезсърчава. — Ще се направя на болен и няма да ида на работа в понеделник. Искам още един опит.

— Не мога да искам това от теб — отвърна притеснен Страйк. — Толкова път е…

— Аз сам ти го предлагам, неблагодарен еднокрак негоднико.

— Пени ще те убие. Ами коледното пазаруване?

— Ами шансът да надиграя лондонската полиция? — парира го Полуърт, който по принцип не харесваше столицата и обитателите й.

— Ти си истински приятел, Чъм — промълви Страйк.

Когато затвори, видя, че Робин се усмихва.

— Какво смешно има?

— „Чъм“ — отвърна тя. — Звучи като възпитаник на частно училище, съвсем не като „страйк“.

— Не е каквото си мислиш — каза й Страйк.

Беше стигнал до половината на разказа за Дейв Полуърт и акулата, когато мобилният му телефон зазвъня отново: непознат номер. Той вдигна.

— С Камерън… ъ-ъ… Страйк ли говоря?

— Да, аз съм.

— Обажда се Джуд Греъм, съседката на Кат Кент. Тя се върна — щастливо изрече женски глас.

— Това е добра новина — отвърна Страйк и направи жест към Робин с вдигнат палец.

— Да, върна се тази сутрин. Доведе си и компания. Питах я къде е била, но не пожела да ми каже — допълни съседката.