Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Как си, братле?

Изговорът му бе странен хибрид, дължащ се на години, прекарани ту в Европа, ту в Америка.

— Не се оплаквам — отвърна Страйк. — А ти?

— И аз така. Можеше и по-зле да съм — каза Ал и вдигна рамене в пресилен, типично галски жест.

Ал бе получил образованието си в „Льо Розе“, международният пансион в Швейцария, и езикът на тялото му още носеше следи от континенталния маниер. Ала Страйк долови и още нещо в отговора му, нещо, което чувстваше при всяка тяхна среща: вината на Ал, стремежа му да се оправдае, очакване да посрещне обвинения, че животът му е лек и осигурен в сравнение с този на по-големия му брат.

— Какво ще пиеш? — попита Ал. — Бира? Искаш ли „Перони“?

Седнаха един до друг на бара с лице към стъклени лавици с бутилки, докато чакаха за масата си. Докато оглеждаше дългия, претъпкан с посетители ресторант с неговия таван от стоманена обшивка на стилизирани вълни, светлосин килим и огнище с дърва в дъното, подобно на гигантски кошер, Страйк зърна прославен скулптор, прочута архитектка и поне един известен актьор.

— Чух за теб и Шарлот — каза Ал. — Жалко.

Страйк се почуди дали Ал не познаваше нейни приятели. Движеше се в баровска компания, която като нищо можеше да се простира до бъдещия виконт на Крой.

— За добро беше — сви рамене Страйк.

(С Шарлот бяха седели тук, в този прекрасен ресторант край реката, и се бяха насладили на последната си щастлива вечер заедно. Връзката им беше продължила още четири месеца след това, изпълнени с агресия и мъчителни емоции. Беше твое. )

Хубавичка млада жена, която Ал поздрави по име, ги придружи до масата им; също тъй привлекателен младеж им връчи менютата. Страйк изчака Ал да поръча виното и персоналът да се отдалечи, преди да обясни защо бяха тук.

— Една вечер точно преди четири седмици — каза той на Ал — писател, на име Оуен Куин, е имал скандал с агентката си тук. Доколкото разбрах, разиграл се е публично пред всички в ресторанта. Той напуснал с гръм и трясък и малко след това, може би до няколко дни, а нищо чудно и още същата вечер…

— … е бил убит — довърши Ал, който бе слушал Страйк със зяпнала уста. — Прочетох във вестника. Ти си открил трупа.

Тонът му подсказваше желание да узнае подробности, но Страйк реши да пренебрегне това.

— Може и да няма какво да науча тук, ала…

— Но нали жена му го е извършила — рече озадачен Ал. — Вече са я арестували.

— Не го е извършила жена му — отсече Страйк и насочи вниманието си към менюто.

Още преди беше забелязал, че Ал, израснал сред безбройни неверни истории в пресата за баща си и семейството, не разпростираше здравословното си недоверие в британската журналистика към никоя друга тема.

(Колежът на Ал бе имал два кампуса: уроци край Женевското езеро през лятото и в Гщаад през зимата; следобеди, прекарани в каране на ски и кънки. Ал бе израснал, дишайки скандално скъп планински въздух сред компанията на други деца на знаменитости. Далечното ръмжене на таблоидите бе само тих фонов шум в неговия живот. Поне така Страйк интерпретираше малкото, което Ал му бе разправил за младостта си.)

— Значи не е дело на съпругата? — попита Ал, когато Страйк отново вдигна поглед.

— Не е.

— Ха. Ще повториш ли изпълнението с Лула Ландри? — попита Ал с широка усмивка, която добавяше чар към леко кривогледия му взор.

— Тъкмо това е идеята — отвърна Страйк.

— И искаш да преслушам персонала? — попита Ал.

— Именно — потвърди Страйк.

Беше развеселен и трогнат от възторга на Ал, че му се удава шанс да направи услуга на брат си.

— Няма проблем. Ще гледам да ти намеря някой свестен. Къде се дяна Лулу? Тя е умница.

След като поръчаха, Ал се разходи към тоалетната, за да види няма ли да зърне някъде умната Лулу. Страйк седеше сам, пийваше виното „Тинянело“, поръчано от Ал, и наблюдаваше готвачите в бели сака как готвят в откритата към салона кухня. Бяха млади, сръчни и бързи. Лумваха пламъци, просветваха ножове, подскачаха тежки чугунени тигани.

Той не е глупав — помисли Страйк за брат си, като го гледаше как се промъква на зигзаг към масата, повел мургаво момиче с бяла престилка. — Просто е…

— Това е Лулу — обяви Ал и седна на мястото си. — Тя е била тук онази вечер.

— Спомняш ли си караницата? — попита я Страйк, мигом насочил вниманието си към момичето, което бе твърде заето, за да седне, но му се усмихваше приветливо.

— О, да — отвърна тя. — Беше много шумна. Всички наоколо се умълчаха.