Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Спомняш ли си как изглеждаше мъжът? — попита Страйк, за да установи дали е станала свидетелка на точния скандал.

— Беше дебел и носеше шапка — отвърна тя. — Крещеше на жена с прошарена коса. Голяма врява вдигнаха. Простете, трябва да…

И се оттегли, за да вземе поръчка на друга маса.

— Ще я придърпаме на връщане — увери го Ал. — Между другото, Еди ти изпраща поздрави. Щеше му се да може и той да дойде.

— Как е Еди? — попита Страйк с престорен интерес.

Докато Ал бе показал искрено желание да се сприятелят, по-малкият му брат Еди изглеждаше безразличен. Беше на двайсет и четири години, водещ вокал в негова собствена група. Страйк никога не беше чувал нещо от музиката им.

— Много добре е — отвърна Ал.

Помежду им настана мълчание. Ордьоврите им пристигнаха и те започнаха да се хранят, без да говорят. Страйк знаеше, че Ал е взел с отличие дипломата си за бакалавърска степен. Една вечер във военна палатка в Афганистан беше видял снимка онлайн на осемнайсетгодишния Ал в кремав блейзър с монограм на джоба, дълга коса, сресана настрани, със златен медал, светещ на яркото женевско слънце. Рокъби бе прегърнал сина си през рамо, сияещ от бащинска гордост. Снимката бе получила широко разпространение, защото никога преди Рокъби не беше заснеман в костюм и с вратовръзка.

— Здравей, Ал — чу се познат глас.

И за смайване на Страйк, до масата им бе застанал Даниъл Чард, подпрян на патерици, а плешивата му глава отразяваше проблясъците от металния таван. Писателят носеше тъмночервена риза с отворена яка и сив костюм и изглеждаше стилен сред по-бохемското множество.

— О, здравей… — рече Ал и Страйк отгатна, че се мъчи да се сети кой е човекът насреща му.

— Дан Чард — подсети го издателят. — Срещнахме се, когато говорих с баща ти за автобиографията му.

— О… О, да! — възкликна Ал, изправи се и двамата се ръкуваха. — Това е брат ми Корморан.

Изненадата на Страйк от идването на Чард при Ал направо бледнееше пред шока, изписан по лицето на Чард при вида на Страйк.

— Твой… твой брат?

— Брат наполовина — поясни Страйк, който вътрешно се веселеше от очевидното объркване на Чард.

Как можеше някакъв си наемен детектив да е роднина на принца плейбой?

Чард очевидно бе изчерпал всичките си усилия, за да се приближи до сина на потенциално доходен обект, и не се сещаше как да наруши неловкото мълчание.

— Кракът ви по-добре ли е? — поинтересува се Страйк.

— О, да — измънка Чард. — Много по-добре. Е, аз… ще ви оставя да вечеряте.

Отдалечи се, като минаваше ловко помежду масите, и седна на мястото си, където Страйк вече не можеше да го наблюдава. Страйк и Ал седнаха отново и Страйк си мислеше колко малък става Лондон, когато достигнеш известна височина и оставиш зад себе си онези, които не биха могли лесно да си осигурят маса в най-добрите ресторанти и клубове.

— Не можах да си спомня кой е — призна Ал с леко смутена усмивка.

— Значи, смята да издава негова автобиография? — попита Страйк.

Никога не използваше думата „татко“ за Рокъби, но се опитваше да помни да не го нарича „Рокъби“ пред Ал.

— Да, предлагат му големи пари — отговори Ал. — Не знам дали ще се спре на този, или ще избере някой от другите издатели. Вероятно ще я напише анонимен автор.

През ума на Страйк мина мимолетен въпрос как ли щеше Рокъби да третира случайното зачеване на най-големия си син и нежеланата му поява на бял свят в подобна книга. Може би щеше да прескочи тази подробност. Във всеки случай Страйк предпочиташе да стане така.

— Той все така иска да те види — каза Ал и си личеше, че се бе насилил да го изрече. — Много е горд… изчете всичко по случая „Ландри“.

— Нима? — промърмори Страйк, докато оглеждаше ресторанта за Лулу, келнерката, която помнеше Куин.

— Да — потвърди Ал.

— И как подходи, интервюира издатели ли? — попита Страйк.

Помисли си за Катрин Кент, за самия Куин — едната неспособна да намери издател, а другият — изоставен от своя; докато застаряващата рок звезда можеше да избере когото пожелае.

— Да, нещо такова — отвърна Ал. — Не знам дали в крайна сметка ще го направи, или не. Този Чард му беше препоръчан.

— От кого? — поинтересува се Страйк.

— От Майкъл Фанкорт — отговори Ал и обра ризотото от чинията си с парче хляб.

— Рокъби познава Фанкорт? — учуди се Страйк, забравил решението си.

— Да — потвърди Ал леко намръщен, а после добави: — Да си го кажем, татко познава всички.

Това напомни на Страйк как Елизабет Тасъл бе казала „мислех, че всички знаят“ по въпроса защо вече не представлява Фанкорт, но имаше разлика. За Ал „всички“ означаваше богатите, прочутите, влиятелните. Бедните мухльовци, които купуваха музиката на баща му, бяха никои, също както Страйк беше никой, докато не доби известност със залавянето на убиец.