Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Днес беше трети, припомни си той. Сватбата й бе насрочена за утре.

За пръв път, откакто притежаваше мобилен телефон, на Страйк му се прииска да имаше опцията да показва местоположението на обаждащия се. Дали бе пратила това от шибания Замък на Крой помежду огледа на ордьоврите и на цветята в параклиса? Или стоеше на ъгъла на Денмарк стрийт и наблюдаваше офиса му като Пипа Миджли? Ако Шарлот избягаше от грандиозната си, широко оповестена сватба, това щеше да е върховното постижение в кариерата й на човек, посветен на хаос и съсипия.

Страйк отново прибра мобилния телефон в джоба си и започна втория сандвич. Като заключи, че няма как да разбере кое бе направило изражението на Страйк каменно, Робин смачка празното пакетче от бисквити, пусна го в кошчето и каза:

— Довечера имаш среща с брат ти, нали?

— Какво?

— Нямаше ли среща с брат ти…?

— О, да — отговори Страйк. — Да.

— В „Ривър Кафе“?

— Да.

Твое беше.

— Защо? — попита Робин.

Мое. Как ли пък не. Ако въобще е съществувало.

— Какво? — промърмори Страйк, смътно осъзнал, че Робин го бе попитала нещо.

— Добре ли си?

— Да, нищо ми няма — отвърна той и се стегна. — Какво ме попита?

— Защо ще ходиш в „Ривър Кафе“?

— О. Ами… — Страйк взе своя пакет с бисквитки. — Може и нищо да не излезе, но искам да говоря с някой, който е станал свидетел на разправията между Куин и Тасъл. Опитвам се да разбера дали той не я е инсценирал, дали през цялото време не е подготвял изчезването си.

— Очакваш да откриеш някой от персонала, присъствал през онази вечер? — не скри съмненията си Робин.

— Тъкмо заради това отивам с Ал — обясни Страйк. — Той познава до един келнерите по лондонските ресторанти. С всичките деца на баща ми е така.

Когато приключи с обяда, отнесе кафето в своя кабинет и затвори вратата. Прозорецът му отново бе замъглен от мокър сняг. Не можа да се удържи да не погледне към скованата от мраз улица, донякъде с очакване (с надежда?) да я зърне там с развяна черна коса около съвършеното бледо лице, втренчена нагоре към него, умоляваща го с пъстрите си лешниковозелени очи… Ала на улицата нямаше никой освен случайни минувачи, прикриващи се от безжалостния снеговалеж.

Той наистина откачаше. Тя се намираше в Шотландия и така беше много, много по-добре.

По-късно, когато Робин си тръгна за къщи, той облече италианския костюм, който Шарлот му бе купила преди повече от година за вечерята им в същия този ресторант по случай трийсет и петия му рожден ден. След като облече палтото си, заключи вратата на апартамента и се отправи към метрото в студа с температура под нулата, все така подпиращ се на бастуна си.

Коледа го атакуваше от всяка витрина, покрай която минаваше; лампички, планини от играчки, дрънкулки, фалшив сняг върху стъкло и обяви за предколедни разпродажби, добавящи печална нотка в дълбините на рецесията. И още предколедни напомняния в метрото в петъчната вечер: момичета в абсурдно мънички лъскави роклички, излагащи ги на риск от хипотермия, хукнали по забави. Страйк се почувства угнетен и уморен.

Разстоянието, което трябваше да измине пеша от Хамърсмит, беше по-дълго, отколкото го помнеше. Докато вървеше по Фулъм Палас Роуд, осъзна колко близо се намира до дома на Елизабет Тасъл. Най-вероятно тя бе предложила ресторанта, твърде отдалечен от дома на семейство Куин в „Ладброук Гроув“, тъкмо защото на нея й беше удобен.

Десет минути по-късно Страйк зави вдясно и се отправи през мрака към „Темз Уорф“ през празни отекващи улици, а дъхът му се виеше в бяло облаче. Крайречната градина, която през лятото би била пълна с посетители, вечерящи на столове с бели покривала, бе заровена под дебел сняг. Темза проблясваше мрачно отвъд бледия килим от сняг, метално студена и заплашителна. Страйк влезе в преустроения тухлен склад и веднага бе обгърнат от топлина, светлина и шум.

На бара, точно зад вратата, подпрял лакът върху лъскавия стоманен плот, седеше Ал, потънал в приятелски разговор с бармана.

Беше висок едва метър и седемдесет и осем, тоест нисък като за потомък на Рокъби, и с известно свръхтегло. Сивкаво-кафеникавата му коса беше пригладена назад. Имаше тясната челюст на майка си, но бе наследил леко кривогледите присвити очи, които придаваха привлекателна странност на красивото лице на Рокъби и бележеха Ал безпогрешно като син на баща му.

Когато зърна Страйк, Ал възкликна зарадван, пристъпи енергично към него и го прегърна. Страйк едва-едва откликна, възпиран от бастуна и палтото, което се опитваше да съблече. Ал се отдръпна назад леко смутен.