Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Кога Фанкорт препоръча „Роупър — Чард“ на… Кога Фанкорт препоръча Чард? — попита Страйк.

— Не знам… преди няколко месеца. Каза на татко, че самият той току-що се преместил там. Половин милион аванс.

— Не е зле — коментира Страйк.

— Поръча на татко да следи новините, щяло да се зашуми около издателството, щом се присъединял към него.

Келнерката Лулу се появи в далечината. Ал я повика и тя се приближи, но изглеждаше забързана.

— Изчакайте ме десет минути и ще мога да дойда да поговорим. Само десет минути — обеща тя.

Докато Страйк довършваше свинското си, Ал го разпитваше за работата му. Страйк бе изненадан от искрения му интерес.

— Липсва ли ти армията? — попита Ал.

— Понякога — призна Страйк. — А ти с какво се занимаваш напоследък?

Изпитваше смътна вина, задето не беше попитал по-рано. Сега, като се замислеше, изобщо нямаше представа как си изкарва прехраната Ал и работи ли нещо изобщо.

— Каня се да подхвана бизнес с приятел — отговори Ал.

Не работи значи , каза си Страйк.

— Билети за разни събития… увеселителни програми — промърмори Ал.

— Чудесно — отзова се Страйк.

— Чудесно ще е, ако излезе нещо.

Настана пауза. Страйк се оглеждаше за Лулу, единствената причина да бъде тук, но тя не се виждаше, явно бе заета, както на Ал никога не му се бе случвало в живота му.

— Ти поне си се доказал — наруши мълчанието Ал.

— М-м?

— Пробил си сам.

— Какво?

Страйк осъзна, че на масата се разиграваше едностранна криза. Ал го гледаше и в погледа му личеше смесица от предизвикателство и завист.

— Ами да, може да се каже — сви масивните си рамене Страйк.

Не му хрумваше по-смислен отговор, който да не прозвучи самонадеяно или, обратно, като оплакване, нито пък искаше да насърчава Ал за по-личен разговор, отколкото някога бяха водили.

— Ти си единственият от нас, който не се възползва — подхвърли Ал. — Но в армията, тъй или иначе, надали би помогнало.

Излишно бе да се преструва, че не знае какво е това, от което не се е възползвал.

— Май не — съгласи се Страйк (и наистина в редките случаи, когато името на баща му бе привличало вниманието на другите войници, бе срещал единствено неспособност да повярват, предвид липсващата прилика с Рокъби).

Но се замисли мрачно за жилището си в тази леденостудена зимна вечер: две и половина тесни стаички, неуплътнена дограма. Ал щеше да се прибере в Мейфеър, в дома на баща му, пълен с прислуга. Може би щеше да е отрезвяващо да покаже на брат си реалността на независимостта, преди да се е увлякъл в романтичните си представи.

— Сигурно го приемаш като хленчене от моя страна? — поиска да узнае Ал.

Страйк бе видял снимката от дипломирането на Ал онлайн само час след като беше разпитвал неутешим деветнайсетгодишен редник, прострелял случайно с картечница най-добрия си приятел в гърдите и врата.

— Всеки има право да похленчи — отвърна Страйк.

За момент Ал изглеждаше, сякаш се кани да се обиди, после неохотно се усмихна.

Внезапно до масата се озова Лулу, държаща чаша вода, и сръчно свали престилката си с една ръка, преди да седне при тях.

— Е, добре, имам пет минути — обърна се тя към Страйк без увод. — Ал каза, че те интересува онзи простак, писателят.

— Да — отвърна Страйк, пренастроил се за миг. — Кое те кара да мислиш, че е простак?

— На него му харесваше — отвърна тя и отпи от водата си.

— Харесваше му…?

— Да предизвика сцена. Крещеше и ругаеше, но всичко беше за шоуто, личеше си. Целта му беше всички да го чуят, искаше публика. Не беше добър актьор.

— Спомняш ли си какво каза? — попита я Страйк и извади бележника си.

Ал наблюдаваше развълнуван.

— Какво ли не изтърси. Нарече жената кучка, каза, че го излъгала, че сам щял да си издаде книгата и майната й на нея. Но всичко това му доставяше удоволствие. Беше престорен гняв.

— Ами Елиз… жената?

— О, беше направо бясна — весело отвърна Лулу. — Тя не се преструваше. Колкото повече той размахваше ръце и крещеше, толкова по-червена ставаше тя, тресеше се от гняв, едва се сдържаше. Спомена нещо за „въвличането на проклетата глупава жена“ и мисля, че тъкмо тогава той изфуча навън и я остави да плаща сметката. Всички я зяпаха, идеше й да потъне в земята. Ужасно ми домъчня за нея.

— Опита ли се тя да го настигне?

— Не, плати и отиде в тоалетната. Питах се дали не плаче там. После си тръгна.

— Много ми помогна — каза Страйк. — Да си спомняш други техни реплики?