Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Не искам. Обадих им се миналия път, а се оказа, че той бил у жена, и те бяха много разсърдени. Той ще се ядоса, ако го направя пак. А и Оуен не би… Орландо, остави го, казах!

— Полицията би разпространила снимката му по-ефективно и…

— Искам да се прибере у дома без много шум. Защо просто не вземе да се върне? — възкликна обидено. — Нямаше го достатъчно време, за да се е успокоил вече.

— Чели ли сте новата книга на съпруга си? — попита я Страйк.

— Не. Винаги чакам да бъдат завършени, че да ги чета в нормален вид, с корици.

— Той сподели ли с вас нещо за нея?

— Не, мрази да говори за работата си, докато… Орландо, остави го!

Той не беше сигурен дали тя затвори умишлено, или не.

Мъглата от ранната сутрин се беше вдигнала. Дъжд нашарваше прозорците на офиса му. Всеки момент щеше да пристигне клиентка, поредната развеждаща се жена, желаеща да знае дали съпругът й, който скоро щеше да е бивш, не укриваше средства.

— Робин — каза Страйк, като излезе във външния офис, — би ли ми принтирала снимка на Оуен Куин от интернет, ако намериш такава? Също така, обади се на агентката му Елизабет Тасъл и провери дали има желание да отговори на няколко бързи въпроса.

Канеше се да се върне в кабинета си, когато се сети за още нещо.

— И ако обичаш, провери какво означава „bombyx mori“.

— Как се пише това?

— Един господ знае — отвърна Страйк.

Бъдещата разведена пристигна навреме в единайсет и трийсет. Беше подозрително младолика четирийсет и няколко годишна, която излъчваше лековат чар и мускусен аромат, от който на Робин някак й отесняваше в офиса. Страйк изчезна с нея в кабинета си и в продължение на два часа Робин чуваше само лекото издигане и затихване на гласовете им на фона на непрестанното барабанене на дъжда и почукването на пръстите й по клавиатурата — спокойни, мирни шумове. Робин беше привикнала да чува внезапни изблици на плач, стенания, дори крясъци от кабинета на Страйк. Внезапната тишина можеше да е най-зловеща от всичко, както когато един клиент буквално беше припаднал (и както научиха по-късно, бе претърпял микроинфаркт), щом бе видял снимки на жена си и любовника й, които Страйк беше заснел с далекообхватен обектив.

Когато Страйк и клиентката му най-сетне се появиха и тя се сбогува с него надълго и нашироко, Робин подаде на шефа си голяма снимка на Оуен Куин, свалена от сайта на литературния фестивал в Бат.

— Боже милостиви — промърмори Страйк.

Оуен Куин беше едър и блед мъж на около шейсет години, с рехава жълто-бяла коса и заострена брадичка тип Ван Дайк. Очите му като че бяха разноцветни, което придаваше особена напрегнатост на погледа му. За снимката се бе загърнал в нещо като тиролска наметка и носеше мека шапка с перо.

— Човек не би казал, че такъв ще остане инкогнито за дълго — отбеляза Страйк. — Би ли направила копия, Робин? Може да се наложи да я покажем в няколко хотела. Според жена му веднъж отседнал в „Хилтън“, но не може да си спомни точно кой, така че позвъни тук-там да провериш не се ли е регистрирал. Не си представям, че би използвал истинското си име, но ти им го опиши. Стигна ли донякъде с Елизабет Тасъл?

— Да — отговори Робин. — Ако щеш вярвай, тъкмо се канех да й се обадя, когато тя ми позвъни.

— Позвънила е тук? Защо?

— Крисчън Фишър й казал, че си го посетил.

— И?

— Днес следобед имала срещи, но иска да се видите утре в единайсет в нейния офис.

— Я виж ти — развеселен, възкликна Страйк. — Става все по-интересно. Попита ли я дали знае къде е Куин?

— Да. Отговори, че няма никаква представа, но беше категорична, че иска да се види с теб. Много е властна. Същинска училищна директорка. Колкото до „Bombyx mori“, оказа се латинското название на копринената буба.

— Копринената буба?

— Да. И знаеш ли какво? Винаги съм мислила, че предат мрежата си като паяците, а всъщност знаеш ли как добивали коприната от бубите?

— Не бих казал, че знам.

— Сваряват ги — каза Робин. — Сваряват ги живи, та да не повредят пашкулите си, като изскочат от тях. Не звучи никак красиво, нали? Защо те интересуват копринените буби?

— Исках да разбера защо Оуен Куин е нарекъл последния си роман „Bombyx Mori“ — обясни Страйк. — Но май все така не ми е ясно.

Той прекара следобеда в досадна писмена работа, свързана със следене по случай, и в надежда времето да се оправи — налагаше му се да излезе, тъй като нямаше буквално и троха за ядене горе. След като Робин си тръгна, Страйк продължи да работи, защото дъждът, биещ в прозорците му, постоянно се усилваше. Накрая си облече палтото и тръгна през пороя по мокрия и тъмен Чаринг Крос Роуд, за да купи храна от най-близкия супермаркет. Напоследък беше прекалил с готовата храна за вкъщи.