Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Вие ли сте частният детектив? — попита със смес от благоговение и възбуда.

Страйк го последва, като ръсеше капки по протрития мокет, и двамата изкачиха стълбите до махагонова врата, през която влязоха в просторно офисно пространство, което някога вероятно бе представлявало отделен вестибюл и дневна.

Застарялата елегантност бавно западаше в износеност. Прозорците бяха замъглени от конденз, а въздухът — натежал от цигарен дим. Претъпкани дървени библиотечни шкафове опасваха стените и овехтелите тапети бяха почти изцяло скрити от поставени в рамки литературни карикатури и илюстрации от комикси. Имаше две масивни бюра, поставени едно срещу друго върху протрит килим, но зад тях не седеше никой.

— Може ли да взема палтото ви? — попита младият човек и в този момент момиче с уплашен вид изскочи изпод едно от бюрата.

В ръка държеше изцапана гъба за попиване.

— Не мога да го изчистя, Рейф! — прошепна тревожно на младежа със Страйк.

— Да му се не види — раздразнено процеди Рейф. — Одъртялото куче на Елизабет повърна под бюрото на Сали — сподели той приглушено, докато поемаше подгизналото палто „Кромби“ на Страйк и го окачаше на викторианска закачалка до вратата. — Ще й съобщя, че сте пристигнали. Ти продължавай да търкаш — нареди той на колежката си, приближи се до друга махагонова врата и леко я открехна.

— Господин Страйк е тук, Лиз.

Раздаде се шумен лай, последван от дълбока човешка кашлица, сякаш излизаща от гърдите на стар миньор.

— Хвани го — изрече пресипнал глас.

Вратата към кабинета на агентката се отвори и се видяха Рейф, хванал здраво за нашийника стар, но очевидно още буен доберман пинчер, и висока, набита жена на около шейсет години с едри, безкомпромисно некрасиви черти на лицето. Геометрично съвършената късо подстригана стоманеносива коса, черният костюм със строга кройка и яркочервеното червило й придаваха излъчване за замах и енергичност. От нея се носеше аурата на величествено достойнство, което замества сексуалната притегателност у успелите по-възрастни жени.

— Най-добре го изведи навън, Рейф — каза агентката, приковала маслиненотъмните си очи към Страйк. Дъждовните струи все така биеха в прозорците. — И не забравяй пликчетата за акото, днес е малко разхлабен. Заповядайте, влезте, господин Страйк.

С крайно недоволен вид помощникът й потътри едрото куче с глава на същински Анубис навън от кабинета. Докато Страйк и доберманът се разминаваха, раздаде се енергично ръмжене.

— Кафе, Сали — изстреля команда агентката към стреснатото момиче, което скри гъбата, скочи иззад бюрото си и изчезна през една врата зад него.

Страйк се надяваше, че старателно ще измие ръцете си, преди да приготви кафето.

Задушният кабинет на Елизабет Тасъл беше концентриран вариант на външното помещение: вонеше на цигари и старо куче. Под бюрото й бе разположено легло за животното, тапицирано с туид; по стените се мъдреха стари снимки и репродукции. Страйк разпозна мъжа на една от най-големите: сравнително известен възрастен автор на илюстровани детски книжки, на име Пинкълман, за когото не беше сигурен дали е още жив. След като отправи към Страйк безмълвен жест да седне на стола срещу нея, от който той първо трябваше да махне купчина вестници и стари броеве от „Букселър“, агентката извади цигара от кутия на бюрото си, запали я с ониксова запалка, вдиша дълбоко и веднага подхвана продължителна, дълбока и свиреща кашлица.

— И тъй — изграчи, когато пристъпът утихна и тя се върна на кожения стол зад бюрото си, — разбрах от Крисчън Фишър, че Оуен отново разиграва прочутия си номер с изчезването.

— Точно така — потвърди Страйк. — Изчезнал е същата вечер, след като двамата сте се скарали заради книгата му.

Тя заговори, ала думите й мигом бяха спрени от нова кашлица. Ужасни раздиращи звуци излизаха дълбоко от гръдния й кош. Страйк изчака в мълчание пристъпът да отмине.

— Зле звучите — отбеляза, когато тя се накашля, и колкото и да не беше за вярване, отново дръпна яко от цигарата си.

— Грип — прегракнало обясни тя. — Не мога да се отърся от него. Кога дойде Лионора при вас?

— Онзи ден.

— Може ли да си позволи хонорара ви? — изхриптя. — Не ми се вярва човек, разрешил случая „Ландри“, да взема евтино.

— Госпожа Куин предположи, че вие ще ми платите — уведоми я Страйк.

Грапавите бузи поаленяха, а тъмните очи, влажни от толкова кашляне, се присвиха.

— Може да се върнете право при Лионора — гърдите й се завълнуваха под елегантното черно сако, докато тя потискаше нов порив за кашлица — и да й предадете, че няма да дам и пени да върна онзи никаквец. Той вече не ми е… не ми е клиент. Кажете й… кажете й…