Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Когато издуха пушек през алените си устни, наистина придоби драконовско излъчване с блестящите си черни очи.

— Казах му, че написаното от него е долно, злобно и не подлежи на публикуване, а той скочи, събори стола и се разкрещя. След като ми нанесе и лични, и професионални обиди, заяви ми, че щом ми липсва храброст да го представлявам, сам ще си публикува романа. Щял да го пусне като електронна книга. После си тръгна с гръм и трясък и ме остави да платя сметката. Не че бе необичайно…

Емоциите я накараха да се разкашля още по-силно от преди. Страйк сериозно се уплаши, че може да се задуши. Понадигна се от стола, но тя му махна с ръка да не се намесва. Накрая, с лице, станало мораво, и насълзени очи, тя проговори с глас, грапав като шкурка:

— Сторих всичко по силите си да го изразя точно. Уикендът ми на морския бряг беше съсипан. Постоянно бях на телефона, опитвах се да се свържа с Фишър и Уолдгрейв. Пращах съобщение след съобщение, закотвена на проклетите скали при Гуитиън в опит да уловя сигнал…

— Нима сте от там? — попита Страйк леко изненадан, защото в изговора й не бе чул ехо от корнуолското си детство.

— Там живее една от моите автори. Казах й, че не съм излизала от Лондон четири години, и тя ме покани за уикенда. Искаше да ми покаже всички прелестни места, които описва в романите си. Бяха сред най-красивите гледки, които съм виждала, но можех да мисля единствено за проклетия „Bombyx Mori“ и как да попреча да бъде прочетен от някого. Не можех да спя, чувствах се ужасно… Накрая в неделя по обед се чух с Джери. В крайна сметка не заминал на уикенда за празнуване на годишнината и твърдеше, че не е получил съобщенията ми, така че решил да прочете проклетата книга. Беше отвратен и гневен. Уверих Джери, че ще направя всичко в моята власт да спра тази гадост… но трябваше да призная, че съм я изпратила и на Крисчън, при което Джери ми тресна телефона.

— Казахте ли му, че Куин възнамерява да пусне книгата в интернет?

— Не, не му казах — дрезгаво отвърна тя. — Молех се това да е празна закана, защото Оуен наистина нищичко не разбира от компютри. Но се тревожех…

Гласът й пресекна.

— Тревожили сте се…? — подсказа й Страйк.

Тя не отговори.

— Този самиздат обяснява нещо — подхвърли небрежно Страйк. — Лионора твърди, че Куин взел своя екземпляр от ръкописа и всичките бележки със себе си във вечерта на изчезването си. Питах се дали е възнамерявал да ги изгори, или да ги хвърли в река, но вероятно ги е взел с намерение да ги превърне в електронна книга.

Тази информация никак не помогна за подобряването на настроението на Елизабет Тасъл. През стиснати зъби тя процеди:

— Има приятелка. Запознали се в писателски курс, където той преподаваше. Тя сама издава творбите си. Знам за нея, защото Оуен се опита да ме заинтересува от ужасните й романи фентъзи с примеси на еротика.

— Потърсихте ли я? — попита Страйк.

— Да, направих го. Исках да я подплаша, да й кажа, че ако Оуен се опита да я въвлече като помощничка в преформатирането на книгата или продаването й онлайн, вероятно и срещу нея ще бъде повдигнат съдебен иск.

— Какво ви отговори?

— Не можах да се свържа с нея. Опитах няколко пъти. Може вече да не е на този номер, не знам.

— Ще ми дадете ли връзка с нея? — попита Страйк.

— Рейф има нейна визитка. Помолих го да продължи да й звъни. Рейф! — провикна се.

— Той още е навън с Бо! — долетя уплашеният писклив гласец на момичето зад вратата.

Елизабет Тасъл направи гримаса на досада и се надигна тежко на крака.

— Няма смисъл да карам нея да я търси.

Когато вратата се затвори зад агентката, Страйк мигом се изправи, мина зад бюрото и се наведе да разгледа снимка на стената, която бе привлякла погледа му, а това наложи отместването на двоен портрет на два добермана върху библиотеката.

Снимката, която го заинтригува, беше формат А4, цветна, но много избеляла. Ако се съдеше по модата на четиримата души на нея, правена беше поне преди двайсет и пет години пред същата тази сграда.

Самата Елизабет лесно се разпознаваше, беше единствената жена в групата, едра и грозновата, с дълга, развята от вятъра тъмна коса и с рокля в тъмнорозово и тюркоазено с ниска талия, която никак не й отиваше. От едната й страна стоеше извънредно красив строен русокос мъж; от другата — нисък и кисел на вид човек с жълтеникава кожа и твърде голяма за тялото му глава. Изглеждаше бегло познат на Страйк. Той заключи, че го е виждал по вестниците или по телевизията.