Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

До неидентифицирания, но евентуално известен човек стоеше много по-млад Оуен Куин. Най-висок от четиримата, той беше облечен в смачкан бял костюм и имаше прическа, щръкнала като риба бодливка. Силно напомняше на Страйк на дебел Дейвид Бауи.

Вратата се отвори неочаквано на добре смазаните си панти. Страйк не се опита да прикрие какво правеше, а се обърна с лице към агентката, която държеше листче хартия.

— Това е Флечър — каза тя, вперила очи в кучетата в ръката му. — Умря миналата година.

Той върна снимката с кучетата върху библиотеката.

— О — изведнъж съобрази тя. — Вие гледахте другата.

Тя се приближи към избледнялата снимка, като застана рамо до рамо със Страйк, и той забеляза, че е почти метър и осемдесет висока. Миришеше на цигари „Джон Плейър Спешълс“ и на парфюм „Арпеж“.

— Това беше денят, в който основах агенцията си. Те са първите ми трима клиенти.

— Кой е той? — посочи Страйк към красивия блондин.

— Джоузеф Норт. Превъзхождаше много по талант другите. Уви, почина млад.

— А този…?

— Майкъл Фанкорт, разбира се — отвърна тя леко изненадана.

— Стори ми се познат. Още ли го представлявате?

— Не! Мислех, че…

Той чу края на изречението, макар тя да не го произнесе: „Мислех, че всички знаят това“. Светове в световете. Може би цял литературен Лондон наистина знаеше, че прочутият Фанкорт вече не е неин клиент, ала не и Страйк.

— Защо не го представлявате повече? — попита той и се върна на мястото си.

Тя му подаде листчето в ръката си през бюрото; беше фотокопие на мърлява визитка с безвкусно оформление.

— Преди години трябваше да избирам между Майкъл и Оуен — отговори тя. — И като пълна глупачка… — Отново се разкашля и гласът й премина в гърлено грачене: — … избрах Оуен. Това е единственият контакт, с който разполагам за Катрин Кент — добави твърдо, за да покаже, че прекратява темата за Фанкорт.

— Благодаря ви — каза той, сгъна листчето и го пъхна в портфейла си. — Знаете ли откога Куин се среща с нея?

— От доста време. Води я по забави, докато Лионора не може да мръдне от къщи заради Орландо. Пълно безсрамие.

— Нямате ли представа къде може да се е скрил? Лионора каза, че сте го намирали в другите случаи, когато е…

— Аз не съм „намирала“ Оуен — изрече рязко тя. — Той ми звъни след някоя и друга седмица, прекарана в хотел, за да ми иска аванс, който той нарича „подарък в пари“, та да си плати сметката за минибара.

— И вие плащате, така ли? — попита Страйк.

Изглеждаше пълна противоположност на отстъпчив човек.

Гримасата й сякаш признаваше слабост, от която тя се срамуваше, но отговорът й бе неочакван.

— Виждали ли сте Орландо?

— Не.

Тя отвори уста да продължи, но като че се отказа и просто добави:

— Двамата с Оуен се знаем от дълго време. Някога бяхме добри приятели — промълви с нотка на горчивина.

— В кои хотели е отсядал преди?

— Не ги помня всичките. Веднъж в „Кенсингтън Хилтън“. В „Данубиъс“ в „Сейнт Джонс Уд“. Големи безлични хотели с всички удобства, които не може да получи у дома си. Оуен далеч не е бохем… с изключение на отношението си към хигиената.

— Познавате Куин добре. Не мислите ли, че има вероятност той да е…

Тя довърши изречението вместо него леко присмехулно:

— … да е извършил нещо глупаво? Не, разбира се. Не би му и хрумнало да лиши света от гения на Оуен Куин. Не, в момента крои отмъщение срещу всички нас и е силно засегнат, че не е организирано национално издирване.

— Очаква издирване, макар да му е станало навик да изчезва?

— О, да — каза Елизабет. — Всеки път, когато разиграва фарса си с изчезването, очаква новината да излезе на първа страница. Бедата е, че когато го направи за пръв път преди много години след скарване с първия си редактор, номерът му мина. В пресата имаше известен изблик на загриженост. И оттогава той живее с надеждата това да се повтори.

— Жена му е категорична, че той ще се ядоса, ако бъде уведомена полицията.

— Не знам откъде си е втълпила тази идея — каза Елизабет и се почерпи с нова цигара. — Според Оуен хеликоптери и полицейски кучета са най-малкото, което нацията може да стори за човек с неговата значимост.

— Е, благодаря за отделеното време — каза Страйк и се накани да стане. — Много любезно от ваша страна, че се съгласихте да ме приемете.

Елизабет Тасъл му протегна ръка и каза:

— Не, няма такова нещо. Искам да ви помоля за нещо.

Той я изчака да продължи. Не беше свикнала да иска услуги, това беше очевидно. Няколко минути пуши мълчаливо, което доведе до ново изригване на потискана кашлица.