Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Разпознахте ли някого в откъсите, които прочетохте?

— Образите изглеждаха в по-голямата си част символични — отговори тя с нотка на оправдаване, — особено автопортретът в стил житията на светците. Изобилие от перверзен секс. — Тя отново направи пауза, за да покашля. — Обичайната смесица, казах си… само че не четях внимателно, признавам си го с ръка на сърцето.

Той отгатваше, че тя не е от хората, свикнали да си признават грешките.

— Аз… прелистих набързо последната една четвърт, местата, където пише за Майкъл и Даниъл. Погледнах края, видя ми се гротескно и малко глуповато… Ако не бях толкова болна, ако го бях прочела както трябва, естествено, щях да му кажа, че няма начин това да му се размине. Даниъл е особен човек, много докачлив… — Гласът й отново пресекна, ала решена да довърши изречението си, тя захриптя: — А Майкъл е най-противният… най-противният…

И отново се разрази кашлица.

— Защо господин Куин би се опитвал да издаде нещо, заради което неизбежно биха го съдили? — попита я Страйк, когато тя спря да кашля.

— Защото Оуен не смята, че е подчинен на същите закони като останалата част от обществото — отсече тя пресипнало. — Мисли се за гений, за enfant terrible. За него е въпрос на гордост да засегне някого. Има го за храбра и героична постъпка.

— Какво направихте с книгата, след като я прегледахте?

— Обадих се на Оуен — отговори тя и за миг затвори очи, явно с яд към себе си. — И му казах: „Да, много е добра“, след което накарах Рейф да махне проклетията от къщата ми, да направи две копия и да прати едното на Джери Уолдгрейв, редакторът на Оуен в „Роупър — Чард“, а другото… Бог да ми е на помощ… на Крисчън Фишър.

— Защо просто не изпратихте текста по имейл до офиса? — попита любопитно Страйк. — Нямахте ли го на флаш устройство?

Тя загаси цигарата си в пепелник, пълен с угарки.

— Оуен държи да използва старата си пишеща машина, на която написа „Грехът на Хобарт“. Не знам дали е поза, или чиста глупост. Той е забележително невеж в областта на технологиите. Може и да е опитал да използва лаптоп и да не е успял. Още един начин, по който успява да създаде затруднения.

— А защо изпратихте копия на двама издатели? — попита Страйк, макар вече да знаеше отговора.

— Защото Джери Уолдгрейв може да е истински светец и най-милият човек в издателския бизнес — отговори тя, като отпи още кафе, — но дори на него напоследък му се изчерпа търпението с настроенията на Оуен. Последният роман на Оуен от „Роупър — Чард“ имаше много ниски продажби. Та затова реших, че е разумно да се подсигурим.

— Кога осъзнахте за какво в действителност е книгата?

— Рано същата вечер — изграчи тя. — Рейф ми се обади. Беше изпратил двете копия и после прелистил оригинала. Обади ми се и ме попита: „Лиз, ти всъщност чела ли си това?“.

Страйк можеше да си представи с каква уплаха бледият млад асистент е направил обаждането, какъв кураж е изисквало, какви отчаяни обсъждания са водили с колежката насреща му, преди да стигне до решението.

— Трябваше да си призная, че не съм… или поне не подробно — измърмори тя. — Той ми прочете няколко отбрани откъса, които бях пропуснала, и…

Тя хвана ониксовата запалка и я щракна разсеяно, преди да вдигне поглед към Страйк.

— Изпаднах в паника. Позвъних на Крисчън Фишър, но бях директно препратена към гласова поща, затова му оставих съобщение, че изпратеният ръкопис е първа чернова, че не бива да го чете, че съм направила грешка и го моля да ми го върне колкото може по-бързо. После се обадих на Джери, но и с него не можах да се свържа. Беше ми казал, че заминава за уикенда, за да празнуват с жена му годишнината си. Надявах се да не е имал време да го чете, затова му оставих съобщение в същия дух като това до Фишър. После позвъних на Оуен.

Тя запали нова цигара. Широките й ноздри потръпнаха при вдишването, бръчките край устата й станаха по-дълбоки.

— Не успях да се накарам да изрека думите, но и да бях успяла, все едно. Тъй или иначе, обсеби говоренето, както само Оуен го може, напълно възхитен от себе си. Каза, че трябва да се срещнем за вечеря и да отпразнуваме завършването на книгата му. И тъй, навлякох някакви дрехи, отидох в „Ривър Кафе“ и зачаках. И ето че Оуен се появи. Дори не беше закъснял. Обикновено закъснява. Буквално се носеше по въздуха, толкова беше възторжен. Той искрено вярва, че е сътворил нещо храбро и прекрасно. Започнал бе да говори за филмова адаптация, преди да съм успяла да вмъкна и дума.