Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— А кога е?

Той въздъхна. Не искаше торта, картичка или подаръци, но нейното изражение бе очаквателно.

— Във вторник — отвърна.

— На двайсет и трети?

— Да.

След кратка пауза му хрумна, че и той трябваше да й върне със същия интерес.

— А твоят кога е? — Колебанието й го притесни. — Боже мой, да не е днес?

Тя се разсмя.

— Не, мина вече. Девети октомври. Спокойно, беше събота — каза, все още усмихната заради виновното му изражение. — Не е като да съм седяла тук цял ден в очакване на цветя.

Сега вече и той й се усмихна. С чувството, че трябва да й окаже повече внимание, задето бе пропуснал рождения й ден и никога не му бе дошло на ума да я попита кога е, добави:

— Хубаво, че с Матю още не сте определили датата. Поне няма да се застъпи с кралската сватба.

— О — промълви Робин и се изчерви. — Всъщност определихме датата.

— Определихте я?

— Да — потвърди Робин. — Осми януари. Нося ти покана — добави и забързано взе да рови из чантата си (дори не беше попитала Матю може ли да покани Страйк, но вече бе късно за това). — Заповядай.

— Осми януари? — избъбри Страйк, като пое сребристия плик. — Ами това е… кога?… След седем седмици.

— Да — каза Робин.

Настана кратка и странна пауза. Страйк не можеше да си спомни какво щеше да я накара да свърши; после се сети и докато говореше, потупваше плика в дланта си с делови жест.

— Как напредваш с веригата „Хилтън“?

— Отметнах няколко хотела. Куин не е бил там под свое име и никой не разпозна описанието му. Но има още много, така че действам по списъка. Какво ще правиш след срещата с Елизабет Тасъл? — попита небрежно.

— Ще се преструвам, че искам да купя жилище в Мейфеър. Изглежда, нечий съпруг възнамерява да реализира капитал и да го изнесе в офшорна банка, преди адвокатите на жена му да могат да го спрат. И тъй… — продължи, след като пъхна дълбоко във вътрешния джоб на сакото си неотворената покана за сватба. — Аз ще тръгвам. Имам да откривам лош писател.

На Страйк му хрумна, докато пътуваше прав в метрото за една спирка до офиса на Елизабет Тасъл (никога не можеше да се отпусне напълно при тези кратки пътувания, а внимаваше да не прехвърля тежестта върху изкуствения си крак и да избегне падане), че Робин не го беше упрекнала, задето е поел случая на Куин. Не че от своята позиция можеше да оспорва решение на работодателя си, но все пак беше отказала много по-висока заплата, за да остане при него, и би било логично да очаква, че след изплащането на дълговете си той най-малкото й дължи повишение. Беше изключение с тази своя липса на упреци и критични мълчания; единствената жена в живота на Страйк, която нямаше желание да го превъзпитава и поучава. Според неговия опит жените често очакваха да разбереш, че това им поведение е мерило колко те обичат и затова правят всичко възможно да те променят.

И тъй, тя се омъжваше след седем седмици. Само седем седмици оставаха, преди да стане госпожа Матю… Ала дори и да бе знаел фамилията на годеника й, не можеше да си я припомни.

Докато чакаше асансьора към Гудж стрийт, Страйк изпита внезапен шантав импулс да се обади на клиентката си брюнетка, която се развеждаше — и която беше дала доста ясно да се разбере, че би приветствала подобно развитие на нещата — с перспектива да преспи с нея тази вечер в удобното й меко, силно парфюмирано, както си го представяше, легло в Найтсбридж. Ала едва появила се, идеята беше отхвърлена. Такъв ход щеше да е лудост, по-неразумен дори от поемането му на случая с изчезналия човек, за който нямаше изгледи да получи плащане.

И защо губеше време с Оуен Куин, запита се, докато вървеше с приведена глава, за да се защити от дъжда. От любопитство, отговори си сам след няколко мига размисъл, а може би и заради нещо по-неуловимо. Крачеше по Стор стрийт, присвил очи в пороя, съсредоточен да стъпва внимателно по хлъзгавия тротоар, и заключи, че нюхът му е на път да закърнее от безкрайните вариации на тема алчност и отмъстителност, сервирани му от неговите богати клиенти. Отдавна не бе разследвал случай с изчезнало лице. Щеше да изпита удовлетворение, когато върнеше беглеца Куин на семейството му.

Литературната агенция на Елизабет Тасъл бе разположена в изненадващо тиха задънена пряка на Гоуър стрийт, главно с жилищни сгради от тъмни тухли. Страйк натисна звънеца до дискретна месингова табела край входната врата. Последва леко трополене и се появи блед млад мъж с отворена на врата фланелка, който отвори вратата към площадка пред стълбище, застлано с червен мокет.