Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— А този Чард, за когото говорите? — подпита Страйк, движейки се наслуки в полумрак.

— Даниъл Чард, президент на „Роупър — Чард“ — поясни Фишър с едва доловимо нетърпение. — Не разбирам как Оуен си е въобразявал, че ще му се размине, след като е извъртял такъв номер на човека, управляващ издателството му, но такъв си е Оуен. Най-монументално арогантният и самозабравил се негодник, когото познавам. Сигурно си е мислил, че може да обрисува Чард като… — Фишър млъкна и се засмя неловко. — Направо съм опасен за себе си. Накратко, учуден съм как дори Оуен е могъл да повярва, че такова нещо ще му се размине. Нищо чудно да се е стреснал, когато е осъзнал, че всички съвсем точно са схванали намека му, и затова е побягнал.

— Съдържанието е клеветническо, така ли? — попита Страйк.

— Това е малко сумрачна територия в литературата — коментира Фишър. — Ако кажеш истината чрез гротескни похвати… Аз, разбира се, въобще не твърдя, че нещата, които той пише, отговарят на истината — побърза да вметне. — Няма как буквално да са верни. Но всички са разпознаваеми; описал е доста хора, и то твърде сръчно… Всъщност напомня ранните творби на Фанкорт. Кървища колкото щеш и изобилства от мистериозен символизъм. На места не разбираш добре накъде бие, но искаш да знаеш какво има в торбата, какво има в огъня.

— Какво има… къде?

— Няма значение, просто неща от книгата. Лионора не ви ли разправи за нея?

— Не — отвърна Страйк.

— Странно — каза Фишър. — Тя би трябвало да я познава. Винаги съм си представял, че Куин е от онези писатели, които изнасят лекции на семейството си за своята работа на всяко хранене.

— Защо решихте, че Чард или Фанкорт биха наели частен детектив, след като не сте знаели, че Куин е изчезнал?

Фишър сви рамене.

— Не знам. Предположих, че някой от тях се опитва да разбере какво възнамерява той да прави с книгата, та да могат да го спрат или да предупредят новия издател, че ще го съдят. Или пък се надява да открие нещо срещу Куин и да отвърне на огъня с огън.

— Затова ли толкова държахте да се срещнете с мен? — попита Страйк. — Вие знаете ли нещо срещу Куин?

— Не — разсмя се Фишър. — Аз просто съм си любопитен. Исках да науча какво става.

Той погледна часовника си, преобърна един проект за корица на книга пред себе си и леко отмести стола си назад.

Страйк разбра намека.

— Благодаря ви за отделеното време — каза той и се изправи. — Ако се чуете с Оуен Куин, бихте ли ми съобщили?

Той подаде визитка на Фишър. Фишър я разгледа смръщено, докато заобикаляше бюрото си, за да изпрати Страйк.

— Корморан Страйк… Страйк… Ама тази фамилия ми е позната.

Явно чак сега го осени. Фишър внезапно се оживи, сякаш батериите му бяха подменени.

— Дявол го взел, вие сте онзи от случая с Лула Ландри!

Страйк знаеше, че би могъл да седне отново, да си поръча лате и да се радва на пълното внимание на Фишър в продължение на още близо час. Вместо това се сбогува дружелюбно, но решително и след няколко минути излезе отново на студената мъглива улица сам.

Когато бе информирана по телефона, че съпругът й в крайна сметка не е в хотела за писателски отдих, Лионора Куин се разтревожи.

— А къде е тогава? — зададе въпрос, но сякаш повече на себе си, отколкото на Страйк.

— Къде отива обикновено, когато зачезва? — попита Страйк.

— На хотел — отвърна тя. — А веднъж отседна у жена, но прекъсна познанството си с нея. Орландо — изрече остро встрани от слушалката, — остави това, мое е. Казах, че е мое. Какво? — попита високо в ухото на Страйк.

— Нищо не съм казал. Искате ли да продължа да търся съпруга ви?

— Искам, естествено. Кой друг ще го намери? Не мога да оставя Орландо. Питайте Лиз Тасъл къде е. Тя го е намирала преди. В „Хилтън“ — неочаквано заяви Лионора. — Веднъж беше в „Хилтън“.

— Кой точно „Хилтън“?

— Не знам, питайте Лиз. Тя го принуди да хукне, така че тя трябва да помогне за връщането му. Не приема обажданията ми. Орландо, остави това!

— Сещате ли се за някого друг…?

— Не, ако се сещах, бих го попитала, нали така? — тросна се Лионора. — Вие сте детективът, вие го открийте! Орландо!

— Госпожо Куин, имаме…

— Наричайте ме Лионора.

— Лионора, трябва да вземем предвид вероятността съпругът ви да си е причинил нараняване. Ще го намерим по-бързо, ако се обърнем към полицията — повиши глас Страйк, за да надвика домашната гюрултия в другия край на линията.