Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Шан, обаждам се — заговори Фишър, след като вратата се затвори — да проверя дали Оуен Куин не е отседнал при вас. Да е идвал случайно там?

— Куин?

Дори при тази единична сричка, идваща отдалече с метален звук, антипатията и презрението на Шанън отекнаха в пълната с книги стая.

— Да, не си ли го виждала?

— Не съм от година, че и повече. Защо? Да не е намислил да идва тук? Никак няма да е добре дошъл, казвам ти.

— Няма страшно, Шан, мисля, че жена му се е объркала нещо. Пак ще се чуем скоро.

Фишър пресече думите й за сбогуване, нетърпелив да се върне към разговора със Страйк.

— Видяхте ли? — разпери ръце. — Казах ви. Не би могъл да отиде в „Бигли Хол“, дори да го иска.

— Не можахте ли да го кажете на съпругата му, когато ви се е обаждала?

— А, затова, значи, не спираше да звъни? — рече Фишър и по изражението му се видя, че е намерил обяснението. — Аз мислех, че Оуен я кара да ме търси.

— Защо ще кара жена си да ви търси?

— Е, хайде де — подхвърли ухилен Фишър и когато Страйк не му се усмихна в ответ, изсмя се кратко и отвърна: — Заради „Bombyx Mori“. Казах си, че е типично за Куин да накара жена си да ми се обади, че да ме преслуша.

— „Bombyx Mori“ — повтори Страйк, като се постара да не прозвучи нито въпросително, нито озадачено.

— Да, помислих, че Куин ме преследва, за да разбере дали все още има шанс да я издам. Такава постъпка е присъща за него, да накара жена си да ме търси. Но ако някой ще се докосне до „Bombyx Mori“ сега, това няма да съм аз. Малко издателство сме. Не можем да си позволим съдебни дела.

След като не спечели нищо с преструвките си, че знае повече, отколкото действително знаеше, Страйк смени тактиката.

— „Bombyx Mori“ последният роман на Куин ли е?

— Да — отвърна Фишър и сръбна от латето си, като следваше своя собствена нишка на мисли. — Значи е изчезнал, а? Мислех си, че ще иска да се позавърти наоколо, та да гледа веселбата. Човек би казал, че в това е целият смисъл. Да не би да е изгубил кураж? Не ми се вярва такова нещо да се случи с Оуен.

— Откога издавате Куин? — попита Страйк.

Фишър го изгледа недоумяващо.

— Никога не съм го издавал! — възкликна той.

— Помислих, че…

— Имаше договор с „Роупър — Чард“ за последните си три книги… или бяха четири? Не, случи се следното. Преди няколко месеца срещнах на едно парти Лиз Тасъл, агентката му, и тя сподели с мен поверително — беше малко подпийнала — че не знае още колко ще го търпят „Роупър — Чард“. Подхвърлих, че ще се радвам да хвърля поглед на следващата му книга. Напоследък Куин е в категорията „толкова лош, та чак добър“, можехме да приложим по-нестандартна маркетингова стратегия. Все пак написа „Грехът на Хобарт“ — добави Фишър. — Това беше добра книга. Прецених, че още може да има нещо у него.

— Тя прати ли ви „Bombyx Mori“? — попита Страйк, като се движеше опипом и вътрешно се ругаеше, задето не беше разпитал Лионора Куин по-подробно предишния ден.

Така ставаше, като поемаш нов клиент, когато си три четвърти мъртъв от изтощение. Страйк бе привикнал да ходи на такива разговори по-информиран от събеседника си и сега се усещаше някак странно разголен.

— Да, тя ми прати екземпляр по̀ миналия петък — отвърна Фишър и усмивката му в стил „Пък“ стана още по-лукава. — Най-голямата грешка в живота на горката Лиз.

— Защо?

— Защото явно не я беше прочела както трябва или не чак до края. Два часа, след като текстът пристигна, получих паникьосано съобщение на гласовата си поща: „Крис, станала е грешка, изпратила съм ти погрешен ръкопис. Моля те, не го чети, а веднага ми го прати обратно. Ще бъда в офиса си да го приема“. Никога не бях чувал Лиз Тасъл такава в живота си. Обичайно е твърде стряскаща жена. Кара големи мъже да се разтреперват.

— И вие върнахте ли го?

— Не, разбира се. Прекарах почти цялата събота да го чета.

— И? — попита Страйк.

— Никой ли не ви е казал?

— Какво да ми е казал?

— Какво има вътре — посочи Фишър. — Какво е направил.

— А какво е направил?

Усмивката на Фишър помръкна. Той остави кафето на бюрото си.

— Бях предупреден от топадвокати в Лондон да не разкривам това — заяви.

— А кой е наел адвокатите? — попита Страйк. Когато Фишър не отговори, той настоя: — Някой различен от Чард и Фанкорт?

— Не двамата, само Чард — рече Фишър, паднал лесно в клопката на Страйк. — Макар че на мястото на Оуен аз повече бих се опасявал от Фанкорт. Може да бъде голям проклетник. Ужасно е злопаметен. Не ме цитирайте — побърза да добави.