Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Малка табела на безлична врата до една пекарна оповестяваше офисите на издателство „Кръстосан огън“. Страйк натисна звънеца точно в девет часа и бе пуснат да влезе в коридор със стръмно варосано стълбище, което изкачи с известно затруднение, без да престава да се подпира на перилата.

На горната площадка бе посрещнат от слабичък, контешки облечен около трийсетгодишен мъж с очила. Имаше вълниста коса до раменете и носеше джинси, жилетка от костюм и риза от десениран плат със загатнати къдрички на маншетите.

— Здравейте — каза той. — Аз съм Крисчън Фишър. Камерън, нали?

— Корморан — поправи го механично Страйк, — но…

Щеше да добави, че се обажда и на „Камерън“, изтрениран отговор след годините на грешки, ала Крисчън Фишър реагира незабавно:

— Корморан — корнуолският великан.

— Точно така — потвърди Страйк изненадан.

— Миналата година издадохме детска книжка за английския фолклор — поясни Фишър, като отвори бяла двойна врата и въведе Страйк в претрупано общо пространство със стени, облепени с плакати и изобилие от разхвърляни рафтове с книги.

Кльощава тъмнокоса млада жена вдигна любопитен поглед към Страйк, когато мина покрай нея.

— Кафе? Чай? — предложи Фишър и покани Страйк в кабинета си, малка стая встрани от основното помещение, с приятен изглед към сънливата, потънала в мъгла улица. — Ще накарам Джейд да отскочи да купи.

Страйк отклони поканата, като обясни, че току-що е пил кафе, което бе истина, но се зачуди защо Фишър очевидно имаше предвид по-продължителна среща, отколкото според Страйк изискваха обстоятелствата.

— Тогава само едно лате, Джейд — подвикна Фишър през вратата, а към Страйк добави: — Заповядайте, седнете — и взе да обикаля библиотечните шкафове до стената. — Великанът Корморан не беше ли живял на планината Сейнт Майкълс?

— Да — каза Страйк. — Предполага се, че го е убил Джак. Онзи, дето се е прочул покрай бобеното зърно.

— Тук някъде беше — каза Фишър, докато все още оглеждаше рафтовете. — „Фолклорни приказки от Британските острови“. Имате ли деца?

— Не — отговори Страйк.

— О — промълви Фишър. — Е, тогава няма да си правя труда да я търся.

После се настани с усмивка на стола срещу Страйк.

— И тъй, разрешено ли ми е да попитам кой ви нае? Разрешено ли ми е да гадая?

— Моля, свободен сте да го сторите — отвърна Страйк, който по принцип никога не забраняваше някому да прави предположения.

— Или е Даниъл Чард, или Майкъл Фанкорт — отсече Фишър. — Познах ли?

Лещите на очилата му правеха очите му подобни на мъниста и силно фокусирани. Макар да не се издаде външно, Страйк бе стъписан. Майкъл Фанкорт беше много прочут писател, спечелил наскоро престижна литературна награда. Защо точно би се интересувал от изчезналия Куин?

— Боя се, че не — отвърна Страйк. — Беше Лионора, съпругата на Куин.

Фишър изглеждаше едва ли не комично озадачен.

— Съпругата му? — повтори безизразно. — Онази невзрачна женица, дето изглежда като Роуз Уест? Тя пък защо е наела частен детектив?

— Мъжът й е изчезнал. Няма го от единайсет дни.

— Куин е изчезнал? Но… но тогава…

За Страйк бе очевидно, че Фишър е очаквал разговор в съвсем различна посока и е нямал търпение да го проведе.

— Но защо ви е пратила при мен?

— Според нея знаете къде е Куин.

— Че откъде ще знам, по дяволите? — попита Фишър и изглеждаше искрено смаян. — Той не ми е приятел.

— Госпожа Куин чула на някаква забава как говорите на мъжа й за място за отдих на писатели…

— О — рече Фишър, — „Бигли Хол“, да. Но Оуен няма как да е там! — Той се разсмя и мигом заприлича на очилат Пък: веселост, подплатена с лукавост. — Оуен Куин не биха го пуснали там, ако ще и да им плати. По природа е скандалджия. А едната от жените, които държат имението, направо не може да го гледа. Написа отвратителна критика за първия й роман и тя никога не му я прости.

— Бихте ли ми дали телефонния номер там все пак? — помоли го Страйк.

— Имам го тук някъде — каза Фишър и измъкна мобилен телефон от задния джоб на джинсите си. — Ей сега ще им звънна…

И го направи, като постави мобилния телефон на бюрото помежду им и включи спикърфона, та и Страйк да чува. След цяла минута звънене се обади задъхан женски глас:

— „Бигли Хол“.

— Здравей, ти ли си, Шанън? Обажда се Крис Фишър от „Кръстосан огън“.

— О, здравей, Крис, как си?

Вратата на кабинета се отвори и кльощавото мургаво момиче от външния офис влезе, остави чаша лате пред Фишър и без да каже нито дума, отново се оттегли.