Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Всичко това Робин се надяваше да оправи със среща очи в очи, ала постоянното й отменяне от страна на Страйк бе задълбочило антипатията на Матю. При последния случай Страйк просто не се беше появил. Извинението му — трябвало да мине по заобиколен маршрут, за да се освободи от опашка, пратена му от изпълнен с подозрение съпруг на негова клиентка — беше прието от Робин, посветена в тънките подробности на този особено кървав бракоразводен случай, ала бе затвърдило мнението на Матю, че Страйк е арогантен тип, търсещ си внимание.

Не й бе лесно да убеди Матю за четвърти опит. Времето и мястото бяха избрани от него самия, но сега, след като Робин отново бе осигурила съгласието на Страйк, Матю променяше вечерта. Невъзможно й бе да избегне чувството, че това се правеше с цел — за да демонстрира пред Страйк, че той също има задължения, че той също (Робин нямаше как да не си го помисли) може да разиграва хората.

— Добре — въздъхна тя. — Ще питам Корморан дали в четвъртък е удобно.

— Тонът ти не казва „добре“.

— Мат, не започвай. Ще го попитам, ясно?

— Е, до скоро тогава.

Робин върна слушалката на мястото й. Страйк вече се бе разхъркал на пълни обороти и вдигаше шум като трактор с отворена уста, леко разкрачен, със стъпала, залепени за пода, и все така скръстени ръце.

Тя отново въздъхна, докато гледаше спящия си шеф. Страйк никога не бе показвал неприязън към Матю, не бе го коментирал по никакъв начин. Матю беше този, на когото Страйк беше трън в очите, и който не пропускаше случай да посочи как Робин би могла да печели далеч повече, ако бе приела някоя от другите предлагани й служби, преди да реши да остане при някакъв недодялан частен детектив, затънал в дългове и неспособен да й плаща колкото заслужава. Животът й у дома значително би се облекчил, ако Матю започнеше да споделя мнението й за Корморан Страйк, да го харесва, дори да го цени. Робин беше оптимистично настроена: тя ги харесваше и двамата, защо пък те да не се харесат взаимно?

С рязко изхъркване Страйк се събуди. Отвори очи и примигна насреща й.

— Хърках — отбеляза и избърса устата си.

— Не много — излъга тя. — Кажи, Корморан, имаш ли нещо против да преместим пийването от петък за четвъртък?

— Пийване ли?

— С мен и Матю — поясни тя. — Нали помниш? В „Кингс Армс“ на Роупъл стрийт. Записах ти го на листче — изрече с малко насилена веселост.

— Да — отвърна той. — Вярно, в петък.

— Не, Мат иска… Той не може в петък. Може ли да го преместим за четвъртък?

— Да, добре — отговори й, замаян от изтощение. — Май ще се опитам да поспя малко, Робин.

— Добре, ще направя отметка за четвъртък.

— Какво ще има в четвъртък?

— Срещата за по питие… О, няма значение. Върви да спиш.

Тя остана да седи и да се взира с празен поглед в компютърния екран след затварянето на стъклената врата, после скочи, когато тя отново се отвори.

— Робин, би ли позвънила на един, на име Крисчън Фишър — каза Страйк. — Обясни му кой съм, кажи му, че издирвам Оуен Куин и че ми е нужен адресът на хотела за отдих на писатели, за който му е говорил.

— Крисчън Фишър… Къде работи?

— Да му се не види… — измърмори Страйк. — Така и не попитах. Направо съм гроги. Издател е… моден издател.

— Няма проблем, ще го намеря. Отивай да спиш.

Стъклената врата се затвори за втори път и Робин насочи вниманието си към Гугъл. След трийсет секунди бе установила, че Крисчън Фишър е основател на малко издателство, наречено „Кръстосан огън“, което се намираше на „Ексмаут Маркет“.

Набра номера и си помисли за сватбената покана, която седеше в чантата й вече от седмица. Робин не беше съобщила на Страйк датата на сватбата им с Матю, нито бе споделила с Матю, че възнамерява да покани шефа си. Ако срещата в четвъртък минеше добре…

— „Кръстосан огън“ — обяви остър глас на отсрещния край на линията.

Робин се съсредоточи върху настоящата си задача.

В девет и двайсет вечерта Страйк лежеше по тениска и боксерки върху покривката на леглото си, с остатъци от къри за вкъщи на стола до него и четеше спортните страници, докато на телевизора, обърнат към леглото, вървяха новините. Металната пръчка, която му служеше като десен глезен, проблясваше в сребристо под светлината на евтината настолна лампа, поставена върху кашон до него.

В сряда вечерта предстоеше приятелски мач между националните отбори на Англия и Франция, но Страйк проявяваше далеч по-голям интерес към домашното дерби на „Арсенал“ срещу „Спърс“ следващата събота. Беше фен на „Арсенал“ още от най-ранната си младост в подражание на чичо си Тед. А защо чичо Тед бе привърженик на топчиите, след като целия си живот бе прекарал в Корнуол, бе въпрос, който Страйк никога не му бе задавал.