Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Лорд Паркър? — ахна Робин.

— Същият — отвърна Страйк.

— И той…?

— Спял е с три жени едновременно и пращал милиони в офшорни банки — каза Страйк. — Ако имаш здрав стомах, може да разгърнеш „Нюз ъв дъ Уърлд“ тази неделя.

— Как узна всичко това, за бога?

— От познат на познат — отвърна лаконично Страйк.

Отново се прозя, и то толкова широко, та изглеждаше болезнено.

— Трябва да идеш да си легнеш — заяви Робин.

— Да, трябва — съгласи се Страйк, но не помръдна.

— Нямаш нищо до срещата с Гънфри в два следобед.

— Гънфри — въздъхна Страйк и се зае да разтрива очните си ябълки. — Защо всичките ми клиенти са дрисни?

— Госпожа Куин не изглеждаше дрисня.

Той й отправи помътен поглед през дебелите си пръсти.

— Откъде знаеш, че съм поел случая й?

— Сигурна бях, че ще го поемеш — отвърна Робин и не успя да прикрие усмивката си. — Тя е твоят тип.

— Жена на средна възраст, дето се носи по модата на осемдесетте?

— Твой тип клиент. А и ти искаше да натриеш носа на Бейкър.

— И май успях, а?

Телефонът иззвъня. Все още ухилена, Робин го вдигна.

— Офисът на Корморан Страйк — изрече тя. — О, здравей!

Беше годеникът й Матю. Тя хвърли изкосо поглед към шефа си. Страйк седеше със затворени очи, наклонена назад глава и ръце, скръстени пред масивните му гърди.

— Слушай — заговори Матю в ухото на Робин; той никога не звучеше много дружелюбно, когато й звънеше от службата си. — Налага ми се да преместя срещата за по питие от петък в четвъртък.

— О, Мат — рече тя, като се стараеше в гласа й да не прозвучат разочарование и раздразнение.

Уговорката за това конкретно събиране на по питие се променяше за пети път. Единствено Робин от тримата участници не беше променяла часа, датата или мястото и се бе показвала отзивчива и достъпна във всички случаи.

— Защо? — измърмори.

Откъм канапето внезапно се раздаде хъркане. Страйк бе заспал, както си седеше с отметната назад към стената голяма глава и все още скръстени ръце.

— Имаме разпивка в службата на деветнайсети — отвърна Матю. — Ще изглежда зле, ако не отида. Трябва да се мерна поне.

Тя потисна импулса да му се тросне. Матю работеше за известна счетоводна фирма и понякога се държеше, сякаш това му налагаше социални задължения, присъщи по-скоро на дипломатически пост.

Тя беше сигурна, че знае истинската причина за промяната. Срещата беше отлагана няколкократно по молба на Страйк; във всеки от случаите той се бе оказвал зает с неотложна вечерна работа и макар извиненията му съвсем да не бяха фалшиви, те бяха подразнили Матю. Не че го бе казвал гласно, но Робин знаеше какво си мисли Матю — че Страйк смята своето време за по-ценно от неговото и работата си за по-важна.

През осемте месеца, откакто работеше за Корморан Страйк, шефът и годеникът й не се бяха виждали, не дори и в прословутата нощ, когато Матю я прибра от спешното отделение на болницата — беше придружила Страйк дотам с палтото й, увито стегнато около прободената му ръка, след като изобличен убиец се бе опитал да го очисти. Когато тя се появи разтърсена и окървавена от стаята, в която шиеха раната на Страйк, Матю бе отклонил предложението й да го запознае с ранения си шеф. Беше бесен по повод цялата история, макар Робин да го беше уверила, че тя самата не бе изложена на опасност в нито един момент.

Матю не бе искал тя да започва постоянна работа при Страйк, към когото от самото начало хранеше подозрение и не одобряваше неговата немотия, живота му на бездомен и професията му, абсурдна според Матю. Откъслечната информация, която Робин носеше у дома — службата на Страйк в Отдела за специални разследвания, цивилното подразделение на Кралската военна полиция, медалът му за храброст, изгубеният му половин десен крак, опитът в сто области, в които Матю — свикнал вечно да е експерт в очите й — имаше малко или никакви познания, не беше изградила мост между двамата мъже (както тя наивно се бе надявала), а напротив, някак беше направила разделящата ги стена по-непреодолима.

Неочакваната слава на Страйк, бързият му преход от провал към успех още повече засилиха враждебността на Матю. Робин осъзна със закъснение, че само бе влошила нещата, като изтъкна на Матю как сам си противоречи: „Не ти харесваше, че е беден и бездомен, а сега не ти харесва, че стана прочут и го затрупват с работа!“.

Ала най-тежкото престъпление на Страйк в очите на Матю, както тя добре знаеше, бе прилепналата дизайнерска рокля, онази, която нейният шеф й бе подарил след посещението им в болницата в знак на благодарност и на извинение, онази, която, след като я бе показала на Матю с възторг и гордост и бе видяла реакцията му, никога не бе посмяла да облече.