Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Слагам бас, че ще открият там мъртъв котарак на име Господин Пуп — изръмжа Страйк.

— Това няма да спре Анстис — предсказа Илса. — Той е напълно убеден, че тя го е извършила, Корм. Имат право да я задържат до единайсет часа преди обед утре и съм сигурна, че ще й предявят обвинение.

— Нямат достатъчно улики — яростно възрази Страйк. — Къде им са ДНК доказателствата? Къде са им свидетелите?

— Там е проблемът, Корм, че такива не съществуват, а тази сметка от кредитна карта е силно уличаваща. Виж, на твоя страна съм — изрече търпеливо тя. — Искаш ли откровеното ми мнение? Анстис нанася удар в празното пространство и се надява да му се получи. Според мен е под напрежение от целия този медиен интерес. А и честно казано, изнервен е от твоето участие в случая и държи да поеме инициативата.

Страйк изстена.

— Откъде са изкопали сметка за „Виза“ отпреди шест месеца? Чак досега са ровили из нещата, иззети от кабинета му ли?

— Не — отвърна Илса. — Била е на гърба на една от рисунките на дъщеря му. Явно дъщерята я е дала на негова приятелка преди месеци, а тя е отишла в полицията рано тази сутрин с твърдението, че чак сега погледнала гърба на рисунката и си дала сметка какво е описано там. Какво каза току-що?

— Нищо — въздъхна Страйк.

— Счу ми се като „Ташкент“.

— Близо си. Ще те оставя да си вършиш работата, Илса. Благодаря ти за всичко.

Страйк седя няколко минути мълчалив и разстроен.

— Щуротии — промълви тихо в притъмнелия си офис.

Сещаше се как е станало всичко. В своята параноя и истерия, убедена, че Страйк е бил нает от Лионора Куин, за да лепне убийството на друг, Пипа Миджли бе изтичала от офиса му право при Катрин Кент. Признала бе пред нея как я е издала, че е чела романа, и е настояла да използва уликата си срещу Лионора. Така че Катрин Кент бе дръпнала рисунката, направена от дъщерята на любовника й (Страйк си я представяше притисната под магнит на вратата на хладилника), и бе побързала да иде в полицейския участък.

— Щуротии — повтори малко по-силно и набра номера на Робин.

Както бе предсказала адвокатката й, в единайсет часа на следващия ден Лионора Куин бе обвинена в убийството на съпруга си. Предупредени по телефона, Страйк и Робин проследиха как новината се разпространява онлайн и как минута след минута историята се разрастваше като множаща се бактерия. В единайсет и половина на уебсайта на „Сън“ вече имаше пълна статия за Лионора, озаглавена „Двойничка на Роуз Уест 6, обучена в месарница“.

Журналистите явно старателно бяха събрали доказателства за това, колко лош съпруг е бил Куин. Честите му отсъствия от дома бяха свързани с връзки с други жени, със сексуални теми в творбите му, обсъдени надълго и широко. Катрин Кент бе открита, причакана пред вратата й и снимана. Обрисувана бе като пищната червенокоса любовница на Куин, авторка на еротични романи.

Малко преди обед Илса отново се обади на Страйк.

— Утре тя ще се яви пред съда.

— Къде?

— В „Уд Грийн“, в единайсет часа. Предполагам, че оттам ще я отведат направо в затвора „Холоуей“.

Някога Страйк бе живял с майка си и Луси в къща само на три минути път от женския затвор, който обслужваше Северен Лондон.

— Искам да я видя.

— Може да опиташ, но не си представям, че полицаите ще искат да се доближиш до нея, Корм, и като неин адвокат трябва да ти кажа, че няма да изглежда…

— Илса, сега аз съм единственият й шанс.

— Благодаря за оказаното доверие — коментира сухо тя.

— Знаеш какво имам предвид.

Чу я да въздъхва.

— Мисля и за теб. Наистина ли ти се иска да настройваш полицията срещу себе си…?

— Как е тя? — прекъсна я Страйк.

— Не е добре — отговори Илса. — Раздялата с Орландо я убива.

Следобедът премина в обаждания от журналисти и хора, които бяха познавали Куин, като и двете групи еднакво отчаяно се домогваха до вътрешна информация. Гласът на Елизабет Тасъл бе толкова плътен и дрезгав по телефона, та Робин я помисли за мъж.

— Къде е Орландо? — поиска да узнае агентката, когато Страйк пое слушалката, като че той бе назначен за настойник на всички членове от семейство Куин. — Кой я е прибрал?

— Мисля, че е у съседка — отвърна той, заслушан в свиренето от гърдите й, разнасящо се по линията.

— Боже мой, каква бъркотия — изхриптя агентката. — Лионора… какавидата се размърда след толкова години… Не е за вярване.