Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Реакцията на Нина Ласелс беше зле прикрито облекчение и не изненада особено Страйк. Убийството се бе отдръпнало на подобаващото си място към мъглявия ръб на възможното. Сянката му вече не я докосваше; убиецът не беше някой от познатите й.

— Жена му наистина прилича малко на Роуз Уест, не мислиш ли? — попита тя Страйк по телефона и той знаеше, че в момента се взира в уебсайта на „Сън“. — Само дето е с дълга коса.

Тя се държеше, сякаш му съчувстваше. Той не бе решил случая. Полицията го бе изпреварила.

— Слушай, поканила съм няколко души в петък, искаш ли да дойдеш?

— Не мога, съжалявам — отвърна Страйк. — Ще вечерям с брат ми.

Отгатна как тя си помисли, че я лъже. Поколеба се едва доловимо, преди да изрече „брат ми“, и тази пауза може би я беше подвела, че се чуди какво да измисли. Страйк не си спомняше някога да е говорил за Ал като за свой брат. Рядко споменаваше роднините си по бащина линия.

Преди да си тръгне от офиса, Робин постави чаша чай пред него, докато той се ровеше из досието „Куин“. Почти усещаше гнева, който Страйк полагаше усилия да прикрие, и подозираше, че той е толкова насочен към Анстис, колкото и към него самия.

— Нищо не е свършило — каза му тя, като уви по-плътно шала около врата си. — Ще докажем, че не го е извършила тя.

Веднъж преди вече беше използвала местоимение в множествено число, когато Страйк бе изгубил вяра в себе си. Той оценяваше моралната подкрепа, но чувството на безсилие спъваше мисловните му процеси. Ненавистно му бе да обикаля по периферията на случая, докато други издирваха улики, следи и информация.

Тази вечер седя до късно над досието, преглежда бележките, които си бе водил по време на разговори, взира се в снимките, направени с телефона. Осакатеното тяло на Куин сякаш му даваше сигнал в тишината, както труповете често правят, излъчвайки неми молби за правосъдие и жалост. Понякога мъртвите носеха послания от убийците си като знаци, натикани във вдървените им ръце. Страйк дълго гледа зейналата гръдна кухина, въжетата, увити около глезените и китките, изкормените като на пуйка вътрешности, но колкото и да се стараеше, не зърваше на снимките нищо, което вече не знаеше. Накрая загаси всички лампи и се отправи към горния етаж да си ляга.

Изпитваше донякъде облекчение, че му се наложи да прекара сутринта на четвъртъка в кантората на зашеметително скъпите бракоразводни адвокати на неговата клиентка брюнетка в „Линкълнс ин Фийлдс“. Страйк беше доволен, че има с какво да си запълни времето, което не можеше да употреби за разследване на убийството на Куин, но това не му пречеше да има чувството, че е бил примамен да присъства на срещата под фалшив претекст. Флиртуващата дама го бе уверила, че адвокатът й иска да чуе лично от Страйк как е събрал изобилните доказателства за двуличието на съпруга й. Той седеше до нея пред полираната махагонова маса с места за дванайсет души, докато тя повтаряше във всяко изречение „както успя да установи Корморан“ или „на което Корморан е станал свидетел, нали така?“, като от време на време докосваше китката му. На Страйк не му отне дълго да прецени по едва скриваното раздразнение на адвоката й, че не негова е била идеята Страйк да присъства. И въпреки това, както можеше да се очаква при часова такса, превишаваща петстотин лири, той не проявяваше склонност да забърза разговора.

При едно посещение в тоалетната Страйк провери телефона си и видя на миниатюрни снимчици как Лионора беше въведена и изведена от съда в „Уд Грийн“. Беше обвинена и откарана в полицейски ван. Присъстваха много репортери и фотографи, но не и членове на широката общественост, наточили се за кръвта й. Не се предполагаше да е убила някого, на когото обществеността да държи особено.

Тъкмо когато се канеше да се върне в конферентната зала, пристигна съобщение от Робин.

Мога да уредя да посетиш Лионора в 6 тази вечер.

Чудесно , отговори той.

— Според мен — подхвана кокетната му клиентка, когато той седна, — Корморан може да е много внушителен свидетел.

Страйк вече беше показал на адвоката й щателните бележки и снимки, които бе събрал, показващи в подробности всички тайни сделки на господин Бърнет, включително опита му да продаде апартамента и цялата история около изумруденото колие. За явно разочарование на госпожа Бърнет, нито един от двамата мъже не виждаше необходимост Страйк да се яви лично в съда, предвид изчерпателния характер на документацията му. Адвокатът едва прикриваше недоволството си от факта колко много разчиташе тя на детектива. Без съмнение, смяташе, че дискретните милувки и пърхащи мигли на брюнетката би трябвало да са насочени към него, в безупречния му костюм на тънко райе, с изисканата му прошарена коса, а не към мъж, който приличаше на окуцял боксьор.