Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

„Тя е щастлива там — твърди той. — Притежава завидната способност да се радва на познатото.“

Собственият му дом е много стъпала нагоре от редовото жилище в Слоу. Провеждаме разговора си в просторна дневна, пълна с фигурки от майсенски порцелан и гоблени от манифактурата „Обюсон“, чиито прозорци гледат към обширната територия на имението „Ендсър Корт“.

„Всичко тук е избрано от съпругата ми — небрежно твърди Фанкорт. — Моят вкус за изкуство е много по-различен и земен.“ Големият изкоп встрани от сградата е подготвен за бетонните основи на скулптура от ръждясал метал, представляваща фурията Тисифона, която той със смях описва като „покупка, направена импулсивно… Отмъстителката за убийство, много въздействаща творба… Жена ми я ненавижда“.

И някак отново се озоваваме там, откъдето започнахме интервюто: зловещата съдба на Оуен Куин.

„Още не съм осмислил убийството на Оуен — тихо изрича Фанкорт. — Като повечето писатели, и аз си избистрям чувствата по дадена тема, като пиша за нея. Така интерпретираме ние света и откриваме логиката в него.“

Дали това означава, че можем да очакваме романизиран разказ за убийството от Фанкорт?

„Отсега чувам обвиненията в лош вкус и експлоатиране на обстоятелствата — усмихва се Фанкорт. — Смея да кажа, че с времето темите за изгубеното приятелство, на последен шанс да се поговори, да се изяснят нещата и да се постигне помирение може и да намерят своя израз, само че убийството на Оуен вече е третирано литературно — от самия него.“

Той е един от малцината, чели прословутия ръкопис, за който се говори, че е послужил като модел за убийството.

„Прочетох го в деня, когато бе открит трупът на Куин. Издателят ми много държеше да го видя — все пак и аз съм описан в него.“ Изглежда искрено безразличен по повод на това, колкото и оскърбителен да е портретът му в романа. „Не проявих интерес да ангажирам адвокатите си. Ненавиждам цензурата.“

Какво мисли за книгата в литературен аспект?

„Тя е онова, което Набоков нарича «шедьовъра на маниака» — отговаря с усмивка. — Може след време да има смисъл да бъде издадена, кой знае?“

Няма начин да говори сериозно, нали?

„Но защо да не бъде издадена? — учудва се Фанкорт. — От изкуството се очаква да провокира и в това отношение «Bombyx Mori» изцяло покрива целта си, че дори я надскача. Да, защо не?“, пита литературният хулиган, удобно разположен в елизабетинското си имение.

„С увод, написан от Майкъл Фанкорт ли?“, питам.

„И по-странни неща са ставали — отвръща с усмивка Майкъл Фанкорт. — Далеч по-странни.“

— Боже мили — промърмори Страйк и метна „Таймс“ на бюрото на Робин, като за малко не събори елхичката.

— Забеляза ли как твърди, че е прочел „Bombyx Mori“ в деня, когато ти откри трупа?

— Да — отвърна Страйк.

— Лъже — заяви Робин.

— Ние мислим, че лъже — поправи я Страйк.

Все така валеше сняг, но придържащ се строго към решението си да не пилее повече пари за таксита, Страйк се качи във вече притъмняващия следобед на автобус номер двайсет и девет. Той се движеше на север и поведе Страйк на двайсетминутно пътуване по наскоро опесъчените пътища. На Хампстед Роуд се качи изпита жена, придружена от хленчещо момченце. Някакво шесто чувство подсказа на Страйк, че и тримата отиваха на едно и също място, и наистина и той, и жената се изправиха, за да слязат на Камдън Роуд пред фасадата на затвора „Холоуей“.

— Сега ще видиш мама — каза тя на момченцето, за което Страйк предположи, че й е внук, макар жената да изглеждаше едва около четирийсетгодишна.

Заобиколена от дървета с оголени клони и тревни площи, покрити със сняг, червената тухлена сграда на затвора би напомняла университетски факултет, ако не бяха предупредителните табели в синьо и бяло и високите вградени в зида врати, през които да могат да минават затворнически ванове. Страйк се вля в редицата от посетители, неколцина от тях придружени от деца, които се дърпаха да оставят следи върху натрупалия край пътеката сняг. Придвижваха се бавно в ледения декемврийски въздух покрай стените от теракота с циментов цокъл. Повечето от дошлите бяха жени, а Страйк се отличаваше сред малкото мъже не само с ръста си, а и защото нямаше вид да е очукан от живота до състояние на летаргичен ступор. Силно татуираният младеж в увиснали джинси пред него залиташе на всяка крачка. Страйк бе виждал жертви на неврологични поражения в болницата „Сели Оук“, но се досещаше, че това тук не е предизвикано от обстрел с минохвъргачки.