Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

След няколко секунди тишина съобщението приключи.

— Мамка му! — изрече Страйк толкова високо, че Робин подскочи. — Мамка му мръсна!

— Какво се е случило?

— Арестували са Лионора… Защо звъни на мен, а не на Илса? По дяволите…

Той набра номера на Илса Хърбърт и зачака.

— Здравей, Корм…

— Арестували са Лионора Куин.

— Какво?! — извика Илса. — Защо? Нима за онзи глупав кървав парцал в шкафа?

— Може да има и друго.

(Кат разполага с доказателство…)

— Къде е тя, Корм?

— В полицейския участък. Сигурно този в „Килбърн“, най-близкият е.

— Боже мили. Но защо не ми се е обадила?

— Кой я знае? Спомена нещо, че щели да й доведат адвокат…

— Никой не се е свързал с мен… Господи боже, къде й е умът? Защо не им е дала моето име? Тръгвам още сега, Корм, ще прехвърля сегашната си работа на друг. Дължат ми услуга…

Той чу шумове, далечни гласове, забързаните стъпки на Илса.

— Обади ми се, когато разбереш какво става.

— Може да не е скоро.

— Все едно, обади се.

Тя затвори. Страйк се обърна с лице към Робин, която изглеждаше поразена.

— О, не — промълви тя.

— Ще се обадя на Анстис — отсече Страйк и отново занатиска бутоните на телефона си.

Ала старият му приятел не беше в настроение да оказва услуги.

— Предупредих те да очакваш това, Боб. Тя го е извършила, приятел.

— Какво имате срещу нея? — настоя да узнае Страйк.

— Не мога да ти кажа, Боб, съжалявам.

— От Катрин Кент ли го получихте?

— Не мога да ти кажа, приятел.

Като едва изтърпя формалните любезности на Анстис, Страйк затвори.

— Тъпак! — процеди. — Проклет тъпак!

Лионора сега беше на място, където той нямаше достъп до нея. Страйк се безпокоеше как ще се възприемат от разпитващите я недружелюбните й маниери и враждебността й към полицията. Почти можеше да я чуе как се оплаква, че Орландо е сама, как настоява да й кажат кога ще може да се върне при дъщеря си, възмутена, че полицаите са нарушили рутината на мизерното й съществуване. Опасяваше се от липсата й на инстинкт за самосъхранение, искаше му се Илса да се озове там възможно най-бързо, преди Лионора да е изрекла най-невинно инкриминиращи я коментари относно безотговорното поведение на съпруга й и неговите приятелки, преди да е заявила отново невероятното си и подозрително твърдение, че не знае нищо за творбите на мъжа си, докато не се превърнат в истински книги с корици, преди да се опита да обясни защо временно е била забравила, че притежават втора къща, където трупът на мъжа й се бе разлагал със седмици.

Пет часът следобед дойде и отмина без новини от Илса. Като погледна към притъмняващото небе и снега, Страйк настоя Робин да се прибира у дома си.

— Но ще ми позвъниш, като научиш, нали? — помоли го тя, докато обличаше палтото си и увиваше дебел шал около шията си.

— Да, разбира се — обеща Страйк.

Ала Илса му се обади чак в шест и половина.

— По-зле нямаше накъде — бяха първите й думи. Звучеше уморена и стресирана. — Имат доказателство, че с общата на семейство Куин кредитна карта е направена покупка на защитен комбинезон, гумени ботуши, ръкавици и въжета. Купени са онлайн и са платени с тяхната „Виза“. А, да, и бурка.

— Шегуваш се с мен.

— Ама не. Знам, че я мислиш за невинна…

— Да, така мисля — прекъсна я Страйк с тон, даващ ясно да се разбере, че не бива да си прави труда да го убеждава в противното.

— Добре — уморено отвърна Илса. — Нека е, както казваш, но знай от мен едно: тя никак не си помага. Невероятно агресивна е, настоява, че трябва самият Куин да е направил тези покупки. Бурка, за бога… Въжетата, купени с картата, са идентични с онези, с които е бил овързан трупът. Попитаха я защо са му били на Куин бурка и защитен комбинезон срещу силни химикали и тя отговори само: „Че аз откъде да знам, по дяволите?“. На всяко второ изречение питаше кога ще може да се прибере у дома при дъщеря си. Просто не проумява какво й се случва. Вещите са били купени преди шест месеца и изпратени в къщата на Талгарт Роуд. Просто няма как да изглежда по-преднамерено, освен ако не се намери план, написан с нейния почерк. Отрича да е знаела как Куин е смятал да завърши романа си, но твоят човек Анстис…

— Значи той лично присъстваше?

— Да, водеше разпита. Все я питаше дали наистина очаква от тях да повярват, че Куин никога не е споделял какво пише. Накрая тя отвърна: „Не обръщам особено внимание“. „Значи той все пак говори за сюжетите си?“ И така продължаваше в същия дух в опит да я измори, така че най-сетне тя заяви: „Ами спомена нещо, че копринената буба се сварявала“. На Анстис това му стигаше да се убеди, че през цялото време е лъгала и е била наясно за сюжета. Освен това открили наскоро копана почва в задния двор.