Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Не знам дали си вярваш на параноичните щуротии…

— Наясно сме какво става! — изкрещя Пипа.

— Замълчи. Никой освен убиеца не знаеше, че Куин е мъртъв, когато ти започна да ме следиш. Следеше ме в деня, когато открих трупа, а знам, че си следила Лионора седмица преди това. Защо? — И когато тя не отговори, той повтори: — Последен шанс. Защо ме проследи от дома на Лионора?

— Мислех, че можеш да ме отведеш до него — отговори Пипа.

— А защо ти трябваше да знаеш къде е?

— За да го убия, мамка му! — викна Пипа и Робин затвърди впечатлението си, че Пипа също като Мартин бе почти изцяло лишена от инстинкт за самосъхранение.

— И защо искаше да го убиеш? — полюбопитства Страйк, сякаш тя не бе изрекла нищо необичайно.

— Заради онова, което е сторил с нас в ужасния си проклет роман! Ти знаеш, чел си го… Епицена… Този негодник… този мръсник…

— Я се успокой, по дяволите! Значи, тогава вече си била чела „Bombyx Mori“?

— Разбира се, че го бях чела.

— И започна да пускаш лайна в пощенската кутия на Куин?

— Лайно срещу лайно! — кресна тя.

— Находчиво. Кога прочете книгата?

— Кат ми чете откъсите за нас по телефона, а после аз отидох и…

— Кога ти чете откъси по телефона?

— След като се прибрала у дома и я намерила на изтривалката си. Целият ръкопис. Едва успяла да си отвори. Той го бил натикал под вратата с бележка — каза Пипа Миджли. — Показа ми я.

— Какво пишеше в бележката?

— Пишеше „Време за разплата и за двама ни. Дано си щастлива! Оуен“.

— „Време за разплата и за двама ни“? — повтори Страйк и се намръщи. — Знаеш ли какво означава това?

— Кат не искаше да ми каже, но си личеше, че тя знае. Беше съсипана — добави Пипа развълнувано. — Тя е прекрасен човек. Ти не я познаваш. Беше ми като майка. Запознахме се в писателския курс и бяхме като… станахме… — Пое дълбоко въздух и изхленчи: — Той беше негодник. Излъга ни за това, което пише, излъга за… за всичко…

Отново се разхлипа и взе да вие шумно, а Робин, притеснена заради господин Крауди, й каза кротко:

— Пипа, разправи ни за какво ви излъга той. Корморан иска само да научи истината, не се опитва да припише вина никому.

Нямаше представа дали Пипа я чу и повярва. Може би просто искаше да излее натрупалите се емоции, но отново пое дълбоко дъх с потреперване и изля поток от думи:

— Каза, че съм му като втора дъщеря, така ми каза. Аз му споделих всичко — как мама ме изхвърли от къщи и всичко останало. Дадох му да види моя роман за живота ми, той показа такава доброта и интерес, обеща да помогне за издаването му. Каза на мен и Кат, че ни е описал в новата си книга, че аз съм била „красива изгубена душа“, това бяха точните му думи — изхлипа Пипа. — Веднъж се престори, че ми чете от нея по телефона, беше прекрасно… А после, когато я видях, там пишеше гадости за Кат, за пещерата й, че сме били Харпия и Епицена…

— Значи Катрин се е прибрала у дома и я е заварила пръсната по изтривалката зад вратата й, така ли? — попита Страйк. — Откъде се е прибрала, от работа ли?

— От хосписа, където беше седяла край умиращата си сестра.

— И кога беше това? — за трети път попита Страйк.

— Кого го засяга датата…?

— Мен ме засяга, дявол го взел!

— На девети ли се случи? — попита Робин. Тя беше извикала на компютъра си блога на Катрин Кент, но мониторът беше под такъв ъгъл, че нищо не се виждаше от канапето, където седеше Пипа. — Възможно ли е да е било на девети, във вторник, Пипа? Вторникът след Нощта на фойерверките?

— Беше… да, точно така! — възкликна Пипа, очевидно смаяна от точното попадение на Робин. — Да, Кат замина в Нощта на фойерверките, защото Анджела беше много зле…

— Откъде знаеш, че е било Нощта фойерверките? — попита Страйк.

— Оуен каза на Кат, че не може да се видят тази вечер, щял да прави фойерверки за дъщеря си — обясни Пипа. — Кат много се разстрои, защото той се канеше най-сетне да напусне онази кучка жена си, а изведнъж съобщи, че щял да си играе на фойерверки с бавно…

Тя млъкна рязко и Страйк довърши вместо нея.

— С бавноразвиващата се?

— Аз само на шега — измънка тя засрамена, като демонстрира далеч повече угризения заради изтърваната дума, отколкото заради опита си да намушка Страйк с нож. — С Кат го казвахме само помежду си. Оуен вечно се оправдаваше с дъщеря си, че не напуска семейството си, за да заживее с Кат.

— Какво прави Кат през онази вечер, след като не се видя с Оуен? — попита Страйк.

— Аз отидох у тях. После й позвъниха, че състоянието на Анджела се е влошило и тя отиде при нея. Анджела имаше рак. Бяха се появили разсейки навсякъде.