Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Беше бърз, а тя толкова задъхана от борбата, че не й стигаше въздух да изкрещи. По късата студена улица нямаше пазаруващи и никой от минувачите по Чаринг Крос Роуд не забеляза нещо нередно, докато той я тътреше по краткото разстояние до черната входна врата.

— Отвори ми, Робин, бързо! — извика той в интеркома и нахълта във входа в мига щом Робин натисна автоматичния бутон.

Повлече я нагоре по металните стълби, а дясното му коляно вече протестираше бурно. В този момент тя се развика и писъците й отекнаха по стълбището. Страйк зърна движение зад стъклената врата на ексцентричния графичен дизайнер, който работеше в офиса под неговия.

— Малко сме се разлудували! — подвикна към вратата, докато тътреше преследвачката си нагоре.

— Корморан? Какво ста… О, боже мой! — възкликна Робин втурнала се надолу от площадката. — Ама не може така… Какви ги вършиш? Пусни я!

— Опита се отново да ме намушка с нож — задъхан обясни Страйк и с гигантско усилие натика нападателката си през прага. — Заключи вратата! — викна на Робин, която влезе забързано след тях и изпълни поръката.

Страйк тръшна жената на канапето от изкуствена кожа. Качулката се свлече назад и откри издължено бледо лице с големи кафяви очи и гъста тъмна и къдрава коса, падаща до раменете й. Ноктите й бяха заострени и яркочервени. Изглеждаше не повече от двайсетгодишна.

— Мръсник такъв! Мръсник!

Опита се да се надигне, но Страйк стоеше надвесен над нея с кръвнишки поглед, така че тя се отказа и отново се тръшна на канапето, като разтриваше бялата си шия, по която имаше тъмнорозови следи от хватката му.

— Ще ми кажеш ли защо се опитваш да ме намушкаш? — попита Страйк.

— Върви на майната си!

— Много оригинално — подхвърли Страйк. — Робин, повикай полиция…

— Неее! — изплака жената в черно като виещо куче. — Той ме нарани — изпъшка тя към Робин и смъкна надолу яката си, за да покаже белезите по силната си бяла шия. — Дърпа ме, влачи ме…

Робин погледна към Страйк с ръка на слушалката.

— Защо ме следиш? — попита заплашително Страйк, все така надвесен над нея.

Тя се сви между скърцащите възглавници на канапето, ала Робин долови странна наслада в страха на жената, нещо сладострастно в движението й, когато се отдръпна от него.

— Последен шанс — изръмжа Страйк. — Защо?

— Какво става там? — раздаде се свадлив глас от долната площадка.

Робин и Страйк се спогледаха. Тя забърза към вратата, отключи я и излезе отпред, докато Страйк бдително охраняваше пленничката си със стисната челюст и ръка, свита в юмрук. Зърна как в големите тъмни очи, обрамчени с теменужени сенки, се мерна мисъл да викне за помощ, но бързо бе изоставена. Цяла трепереща, тя се разплака, ала зъбите й бяха оголени и сълзите й издаваха повече гняв, отколкото отчаяние.

— Всичко е наред, господин Крауди — подвикна Робин. — Беше шега, простете, че вдигнахме такъв шум.

Робин се върна в офиса и отново заключи вратата зад себе си. Жената седеше сковано на канапето, по лицето й се търкаляха сълзи, заострените й нокти бяха впити в ръба на седалката.

— Стига съм се разправял с теб — отсече Страйк. — Щом не искаш да говориш, ще повикам полиция.

Тя очевидно му повярва. Не бе направил още и две стъпки към телефона, когато проплака:

— Исках да те спра.

— Да ме спреш да направя какво? — попита Страйк.

— Да бе, сякаш не знаеш!

— Не ми играй номерца! — кресна Страйк и се наведе към нея, отново стиснал в юмруци големите си ръце.

Пак усещаше острата болка в коляното си. По нейна вина беше паднал и отново увредил връзките му.

— Корморан — с твърд глас се обади Робин, застана помежду им и го принуди да отстъпи назад. — Слушай — обърна се към момичето. — Чуй ме. Кажи му защо правиш това и може би той няма да се обади…

— Ти май се шегуваш нещо — възрази Страйк. — Тя два пъти се опита да ме наръга…

— … може би няма да се обади в полицията — непоколебимо завърши Робин с повишен тон.

Жената скочи и се опита да се втурне към вратата.

— А, не, без такива — изръмжа Страйк, пъргаво заобиколи Робин, стисна нападателката си през кръста и доста грубо я блъсна обратно на канапето. — Коя си ти?

— Този път вече много ме заболя! — викна тя. — Направо ми смаза ребрата. Ще те съдя за побой, гадняр такъв…

— Ами тогава ще те наричам Пипа — заяви Страйк.

Ахването и потреперването бяха последвани от злобен поглед.

— Ти… ти… да ти го…

— Да, да, начукай ми го — раздразнено я прекъсна Страйк. — Името ти.