Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Да, минахме през всичко това — безразлично отвърна Уолдгрейв. Опитваше се без особен успех да извади костите от морския език, който безразсъдно беше поискал да му донесат необезкостен. — Получих ръкописа в петък, не го погледнах чак до неделя…

— Трябвало е да заминете, нали?

— В Париж — потвърди Уолдгрейв. — За отпразнуване на годишнина от сватбата. Не стана.

— Нещо ви попречи ли?

Уолдгрейв допи виното в чашата си. Няколко капки паднаха върху бялата покривка и се разляха върху нея.

— Спретнахме си ужасен скандал на път за „Хийтроу“. Обърнахме обратно към дома.

— Неприятно — коментира Страйк.

— От години не върви между нас — призна Уолдгрейв, изостави неравната си битка с рибата и шумно тръшна ножа и вилицата върху чинията, с което привлече погледите на хората от съседните маси. — Джоджо вече е голяма. Няма смисъл да продължаваме повече. Разделяме се.

— Съжалявам да го чуя — промърмори Страйк.

Уолдгрейв вдигна рамене с мрачно изражение и си наля още вино. Стъклата на очилата му с рогови рамки бяха покрити с петна от пръсти, а яката на ризата му беше мръсна и оръфана. Страйк, не без опит в тези неща, отсъди, че има вид на човек, спал с дрехите си.

— След скандала право вкъщи ли се прибрахте?

— Къщата е голяма. Можем да не се виждаме, ако не искаме.

Капките вино се разпростираха като алени цветя по снежнобялата покривка.

— Напомня ми за черния белег, лепван на обвинения в „Острова на съкровищата“. Върху всеки, чел проклетата книга, пада подозрение. В кабинета ми влезе полиция, всички зяпаха… Прочетох я в неделя — върна се той към въпроса на Страйк, — казах на Лиз Тасъл какво мисля за нея и животът си продължи. Оуен не отговаряше на телефона си. Реших, че преживява нервен срив, а и аз си имах мои лични проблеми. Даниъл Чард вдигна пара до небето… Майната му. Напуснах. До гуша ми дойде от обвинения. Край вече. Прави ме на нищо пред цялото издателство. Стига толкова.

— Обвинения ли? — попита Страйк.

Техниката му на разпит беше заприличала на майсторска игра на флипер; разпитваният биваше насочван с леко и точно движение. (През седемдесетте години Страйк беше имал такава игра с отбора на „Арсенал“; беше играл срещу „Плимут Аргайлс“ на приятеля си Дейв Полуърт — и двете момчета бяха прекарвали дълги часове по корем върху килима пред камината в дома на Дейв.)

— Дан мисли, че съм го изклюкарствал пред Оуен. Проклет идиот. Въобразява си, че светът не знае… а слуховете вървят от години. Не беше нужно да казвам на Оуен. Всички знаят.

— Че Чард е гей ли?

— Гей или психологически потиснат, кого го е грижа… Не съм сигурен дори дали Дан съзнава, че е гей. Само че харесва хубави младежи, обича да ги рисува голи. Публична тайна е.

— На вас предлагал ли е да ви рисува? — поинтересува се Страйк.

— Боже мой, не — отвърна Уолдгрейв. — Джо Нортън ми го каза преди години. А!

Беше уловил погледа на келнера с вината.

— Още една чаша от това, моля.

Страйк беше благодарен, че поне не поиска бутилка.

— Съжалявам, господине, не го предлагаме на…

— Добре де, дайте там някакво червено. — После продължи откъдето беше прекъснал. — Дан поискал от Джо да му позира и Джо го разкарал. Това е общоизвестно от години.

Облегна се назад, като отново блъсна едрата жена зад себе си, а за беда в този момент тя ядеше супа. Страйк гледаше как ядосаният й сътрапезник повика сервитьор, за да се оплаче. Служителят се наведе към Уолдгрейв и любезно, но твърдо го помоли:

— Ако обичате, преместете стола си, господине. Дамата зад вас…

— Съжалявам, съжалявам.

Уолдгрейв се придърпа по-близо към Страйк, облегна лакти на масата, отметна разчорлената си коса от очите и изрече високо:

— Да му го завра в шибания задник.

— На кого? — попита Страйк, като със съжаление довърши най-доброто ястие, което беше ял от дълго време.

— На Дан. Получил е проклетата компания на тепсия, цял живот е бил презадоволен. Да си живее в провинцията и да си рисува неговия прислужник, щом това иска, на мен ми писна. Ще си основа моя собствена компания.

Мобилният телефон на Уолдгрейв иззвъня. Отне му известно време да го открие. Втренчи се в номера над очилата си, преди да отговори.

— Какво има, Джоджо?

Колкото и оживен да беше ресторантът, Страйк чу пронизителния крясък от другия край на линията.

Уолдгрейв изглеждаше ужасѐн.

— Джоджо? Ти…

Ала после пухкавото добродушно лице се изопна изненадващо за Страйк. Вените се издуха по врата на Уолдгрейв и той се озъби в грозна гримаса.