Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

— Мамицата ти! — викна, а наоколо разговорите замлъкнаха и към масата им се извърнаха петдесетина глави. — Няма да ми звъниш от номера на Джоджо! Пияна, гадна… Да, чу ме. Аз пия, защото съм женен за теб!

Дебелата жена зад Уолдгрейв се извърна възмутена. Келнерите мятаха гневни погледи; един дотолкова се забрави, че йоркширският пудинг, който поднасяше на японски бизнесмен, застина във въздуха. Изисканият мъжки клуб без съмнение бе виждал и други пиянски кавги, но нямаше как те да не шокират сред тази тъмна дървена ламперия, кристални полилеи и менюта, наричани „ценоразпис“, където всичко бе по британски спокойно и солидно.

— И чия е вината за това, мамка му? — викна Уолдгрейв.

Той се изправи със залитане на крака, като за пореден път блъсна клетата си съседка по маса, но този път нямаше възмутени оплаквания от страна на сътрапезника й. Ресторантът се бе умълчал. Уолдгрейв тръгна да излиза от ресторанта, без да престава да ругае в телефона, а Страйк бе развеселен от факта, че в цялата бъркотия бе споделил донякъде общото неодобрение към човека, който не носи на пиене.

— Сметката, моля — каза той на най-близкия до него келнер с увиснало чене.

Разочарован беше, че не можа да опита пудинга със стафиди, който бе зърнал в „ценоразписа“, но трябваше да догони Уолдгрейв, ако можеше.

Докато обядващите мърмореха под нос и го поглеждаха крадешком, Страйк плати, изправи се и подпрян на бастуна си последва безславно изнизалия се Уолдгрейв. От вбесеното изражение на салонния управител и крясъците на Уолдгрейв пред вратата съдеше, че е бил настоятелно посъветван да напусне заведението.

Откри редактора подпрян на студената стена вляво от входа. Около тях валеше сняг на парцали, тротоарите бяха покрити с него, а минувачите — увити до уши в шаловете си. Извън достолепната обстановка Уолдгрейв бе изгубил вида си на леко развлечен учен. Пиян, мърляв и смачкан, ругаещ в телефона, скрит в голямата му ръка, той напомняше умопобъркан скитник.

— … не съм крив аз, шибана кучко! Аз ли написах проклетото нещо? Аз ли, а?… Ами тогава вземи да говориш с нея. Ако не, аз ще го направя… Не смей да ме заплашваш, грозна пачавра такава… Ако си беше държала краката събрани… Чу ме какво казах…

Уолдгрейв видя Страйк. Стоя стъписан няколко мига, после прекъсна разговора. Телефонът се изплъзна от пръстите му и падна на заснежения тротоар.

— Щуротии — избъбри Джери Уолдгрейв.

Вълкът отново бе навлякъл овча кожа. Взе да рови в лапавицата за телефона си и очилата му паднаха. Страйк се наведе да ги вдигне и му ги подаде.

— Благодаря. Благодаря. Съжалявам за това. Съжалявам…

Страйк видя сълзи по месестите бузи на Уолдгрейв, докато редакторът отново си наместваше очилата. Като напъха пропукалия се телефон в джоба си, той се обърна към детектива с изписано по лицето отчаяние.

— Тази проклета книга ми съсипа живота. А си мислех, че за Оуен има поне едно нещо свято. Баща и дъщеря. Поне едно…

Направи жест, сякаш го отпращаше, извърна се и пое напред с нестабилна пиянска походка. Детективът подозираше, че трябва да бе изпил поне бутилка преди срещата им. Нямаше смисъл да го последва.

Докато гледаше как Уолдгрейв изчезва сред валящия сняг покрай натоварените с коледни покупки минувачи, Страйк си припомни ръка, грубо сграбчила рамо, строг мъжки глас, последван от сърдития на млада жена. „Мама се е втурнала към него, защо не дръпнеш нея?“

Страйк вдигна яката на палтото си и си каза, че вече знае смисъла на джуджето в кървавия чувал, на рогата под шапката на Резача и най-жестокото от всичко — опита за удавяне.

Страйк тръгна към офиса си под небе с цвета на замърсено сребро и краката му се движеха трудно през бързо натрупващия сняг, който продължаваше да вали обилно. Макар да бе пил само вода, чувстваше се леко опиянен от хубавата насищаща храна и това пораждаше у него фалшиво усещане за благосъстояние, каквото може би и Уолдгрейв бе изпитвал преди обяда, докато бе пил в кабинета си. Вървенето пеша от „Симпсънс ин дъ Странд“ до малкия му офис на Денмарк стрийт би отнело на човек в добра физическа форма към четвърт час. Страйк все така чувстваше коляното си болезнено и пресилено, ала току-що бе похарчил за един обяд повече от седмичния си бюджет за храна. Запали цигара и продължи с наведена глава през режещия студ, като се питаше какво ли е открила Робин в книжарницата „Бридлингтън“.