Роберт Гэлбрейт - Копринената буба

Също както и други алкохолици, които Страйк бе срещал, Джери Уолдгрейв бе прекосил границата към опияненост само с две чаши вино. Изведнъж движенията му станаха по-тромави, маниерът му — по-войнствен.

— Мислите ли, че Елизабет Тасъл е тласнала Куин да атакува Фанкорт?

— Няма съмнение в това — отсече Уолдгрейв. — Никакво съмнение.

— Но когато се срещнах с Елизабет Тасъл, тя каза, че написаното за Фанкорт било лъжа — посочи Страйк.

— А? — отново сви длан до ухото си Уолдгрейв.

— Тя ми каза — изрече високо Страйк, — че написаното за Фанкорт в „Bombyx Mori“ не е истина. Че не Фанкорт е бил автор на пародията, заради която жена му се е самоубила, че е излязла изпод перото на Куин.

— Не ви говоря за това — поклати глава Уолдгрейв, сякаш Страйк проявяваше пълна тъпота. — Нямах предвид… забравете. Забравете.

Вече беше изпил повече от половината бутилка и алкохолът му бе вдъхнал известна самоувереност. Страйк се сдържаше, беше наясно, че ако настояваше, само щеше да събуди непоклатим пиянски инат. По-добре беше да го остави да се рее в избраната от него посока и само леко да го подбутва.

— Оуен ме харесваше — довери Уолдгрейв на Страйк. — О, да. Знаех как да се справям с него. Ако погъделичках суетата му, можех да го накарам да направи каквото си поискам. Нужни бяха половин час похвали, преди да го помоля да промени нещо в ръкописа си. После още половин час четки за следващата промяна. Само това бе начинът. Той всъщност не е искал да ме уязви. Просто не е бил на себе си, горкият глупак. Искал е пак да го дават по телевизията. Мислел си е, че всички са срещу него. Не си е давал сметка, че си играе с огъня. Душевноболен човек.

Уолдгрейв отметна глава назад и тя се блъсна в тази на едрата издокарана жена, седяща зад него.

— Прощавайте! Прощавайте!

Тя го изгледа кръвнишки през рамо, а той придърпа стола си, при което приборите върху масата изтракаха.

— Какво значи цялата тази история с Резача?

— А? — попита Уолдгрейв.

Този път Страйк беше сигурен, че свитата около ухото длан беше поза.

— Резача…

— „Резач“ очевидно е „редактор“ — отвърна Уолдгрейв.

— Ами кървавият чувал и джуджето, което се опитвате да удавите?

— Символизъм — поясни Уолдгрейв с небрежно махване на ръката, при което едва не събори чашата си с вино. — Някаква негова идея, която съм задушил в зародиш и с това съм го оскърбил.

На Страйк, който беше чувал хиляди репетирани отговори, този му се стори твърде безотказно и бързо поднесен.

— Само това ли?

Уолдгрейв се изсмя кратко.

— Не съм давил джудже в живота си, ако това намеквате.

Пияните никога не бяха лесни за разпитване. Навремето в армията пияни заподозрени или свидетели бяха рядкост. Страйк си припомни майора алкохолик, чиято дванайсетгодишна дъщеря беше заговорила за сексуален тормоз в училището си в Германия. Когато Страйк отиде в дома им, полковникът замахна към него със счупена бутилка. Страйк го просна на пода. Ала тук, в цивилния свят, при близостта на келнера за вината, ако кроткият пиян редактор решеше да си тръгне, Страйк нямаше как да го спре. Можеше само да се надява отново да се върнат на темата за Резача, да задържи Уолдгрейв на мястото му, да го накара да продължи да говори.

Количката с храна вече тържествено наближаваше Страйк. Парче шотландско говеждо от ребрата бе отрязано с много церемонии, а през това време поднесоха на Уолдгрейв морския език по дувърски.

Три месеца никакви таксита , нареди си строго Страйк и устата му се напълни със слюнка, когато чинията му беше отрупана с йоркширски пудингчета, картофи и пащърнак. Количката отново се отдалечи. Уолдгрейв, изпил вече две трети от бутилката, се взираше в порцията си, сякаш не бе много сигурен как се беше озовала пред него, взе с пръсти едно картофче и го лапна.

— Куин обсъждаше ли с вас какво пише, преди да предаде ръкописа си? — попита Страйк.

— Никога — отсече Уолдгрейв. — Единственото, което ми каза по повод „Bombyx Mori“, беше, че копринената буба е метафора на писателя, който трябва да мине през мъки, за да произведе нещо добро. Толкоз.

— Не ви ли помоли за съвет или идеи?

— Не, не, Оуен винаги беше убеден, че той знае най-добре.

— Това обичайно ли е?

— Писателите са различни — отговори Уолдгрейв. — Оуен беше от потайните. Обичаше да поднесе материала с гръм и трясък. Умираше си за драматизъм.

— От полицията сигурно са ви разпитвали за действията ви, след като сте получили романа — подхвърли небрежно Страйк.