Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— Витанов с коя възглавница задуши Караджова? — питам бързо, докато е още топъл…

— На леглото им има три възглавници. Той грабна горната, малката, с розички…

Предупреждаваме Шанкова да не мърда от кухнята. Арестувания оставяме в хола, с него Хинов и Милчев. На масичката сме сложили куп хартия, химикалки. Разказаното трябва да бъде документирано — въпреки че вече го имаме на запис. Ненапразно Каменов носи специалната чанта с камерата и микрофоните…

После се запътваме към Витанови…

Той веднага ни отваря. Като че е чакал зад вратата…

— Елате с нас — посочвам вратата на Караджови, а Василев и Каменов застават от двете му страни…

Витанов разбира, че нещата отиват към финала. И тръгва бавно, някак си отпуснато…

Задържаме го в коридора, аз влизам в трапезарията и поглеждам. Христосков е наредил мизансцена и всичко е в готовност…

— Влизай!

Витанов влиза и застива. Първото, което вижда на масата, е малката възглавница, подшита с розички. Което му говори предостатъчно…

— Е?

И той започва…

Дълъг разказ за трудния живот на частника, за внезапно открилата се възможност да спечели нещо, за глупавия комшия, който не пожелал да се подчини на интереса му, за страшния Ангелов, за извършеното „като на сън“ престъпление…

— Исках само да замълчи, да не вика…

Пък тя — лоша жена, умряла… Да, получили пари — но…

— Какво „но“?

— Митов не се и срещна с нас. А неговият човек ни каза, че това са пари за събраните документи. Нито думичка за убийството…

— Той ли го поръча?

Витанов се изсмива мрачно:

— Вие не знаете какъв човек е той… Нищо конкретно — само далечни намеци. Води те, води те — и сам разбираш какво иска. Но — никога нищо ясно и точно…

Опитвам друг подход:

— А разбираш ли, че щом той не ви е наредил…

Витанов не е глупав. Отдавна го е усетил, но… Парите! Тая върховна ценност на бит пазарната демокрация…

— Разбирам… Той е поискал само да строи, ние сме виновни за всичко друго… Обаче, господа… Просто няма какво да кажа в моя защита. Камо ли да докажа, че той ме е подвел…

Оставям го заедно със Здравчев. Голямо писане ще падне…

Сега е ред на Ангелов. Той е под домашен арест, колегите бдят над него и жена му. Затова отиваме у тях. Извикваме Ангелов в трапезарията. Там, върху масата, има нещо, покрито с кърпа. Кутията, разбира се. Но той не знае това…

Разговорът е излишен.

— Ангелов, — казвам — защо реши, че трябва да убиете Караджови? — и отмятам кърпата.

Ангелов гледа кутията — никакъв израз на лицето. Нито смайване, камо ли ужас…

— Оня идиот не я е изхвърлил… — констатира той. — Е, какво пък… Аз убих Караджов. В самозащита. Попитах го дали ще се подпише наистина, той ме хвана за гушата и аз…

— Носеше камата случайно със себе си? — иронизирам…

— Случайно — не му мигва окото…

Слагаме напреде му хартия и химикалка. Ангелов поклаща глава:

— Нищо няма да пиша… Всичко това е инцидент и трябва да ме пуснете…

Споглеждаме се. Толкова нагла детска самоувереност досега не сме виждали.

— Белезниците! — казвам и Христосков с ловка хватка изкривява съскащото човече, закопчавайки ръцете му отзад…

Трифонов наблюдава мълчаливо и дори не мигва, когато колегата с рязък удар с коляно в слабините на убиеца, го сваля на пода. Обезвреден…

След половин час пристигат три коли от управлението. През интервал от няколко минути убийците са изведени. Ние оставаме в апартамента на Караджов. Той също е там, но вече без белезници. Трифонов се обръща към него:

— Колега, извинявам се, но ще се наложи до сутринта да сте в управлението. Не в килия, разбира се, обаче трябва да се оправят някои формалности…

Караджов е човек с опит, знае кое как става и само кимва мълчаливо…

— А на теб… — казва ми Трифонов. — Благодаря! На всички ви благодаря! Бяхте бързи и точни… Някой от вас да е мислел за преместване в столицата? Нужни са ни добри следователи…

Ние се подсмихваме. И сега работата ни не е лека, а да я вършим, седнали в гнездо със стършели… Благодарим, не ламтим за подобни забавления…

— А Митов? — напомням му…

Което не го прави по-ведър.

— Казах ти — с него ще се заемат други. Вие решихте най-важния проблем — свалихте едно петно върху службите. Останалото — по реда…

— И сега? — пита Каменов…

Трифонов е учуден:

— Какво сега? Отиваме в хотела, наспиваме се, следобед тръгвате към вашия град. В личните ви дела ще има вписвания, някои ще пораснат в йерархията…