Джордж Оруэлл - Още въздух

Навън вестникарчето тикна Стандард в лицето ми и се провикна:

— Краката! Ужасни разкрития! Конните надбягвания! Краката! Краката!

Продължавах да прехвърлям онази гадост в устата си, умувайки къде да я изплюя. Помня, че бях чел в един вестник за хранително-вкусовите предприятия в Германия — там всичко се правело от нещо друго. Викат му „ерзац“. Пишеше, че те правели наденички от риба, а рибата, безспорно, от нещо друго. Имах чувството, че съм впил зъби в съвременния свят и съм открил от какво е направен. Ето как живеем в наши дни. Всичко е лъскаво и аеродинамично, всичко е направено от нещо друго. Навсякъде целулоид, каучук и хромирана стомана, дъговите лампи греят по цяла нощ, над главите ви стъклени покриви, по всички радиостанции звучи една и съща мелодия, растителност вече няма, всичко е покрито с цимент, под неутралните плодови дръвчета пасат костенурки — имитация. Но ето какво получаваш, опре ли се до същността на въпроса и впиеш зъби в нещо солидно, например наденичка. Гнила риба в найлонова обвивка. В устата ти избухват бомби от гнилоч.

Като си взех новата протеза, се почувствах доста по-добре. Тя лягаше точно и гладко върху венците, и макар най-вероятно да звучи абсурдно твърдението, че изкуствените зъби могат да те накарат да се почувстваш по-млад, истината е, че точно така си беше. Опитах да се усмихна на себе си в една витрина. Хич не бяха лоши. Уорнър, ако ще и евтинджия, си пада малко нещо артист и не се стреми да те докара като стоматологична реклама. Има едни огромни шкафове, пълни с протези — веднъж ми ги показа, — класирани по размер и цвят, и избира от тях така, както бижутерът избира скъпоценни камъни за огърлица. Девет от десетима ще вземат зъбите ми за истински.

В друга витрина се мярнах в цял ръст и с учудване открих, че всъщност не изглеждам толкова зле. Вярно, позакръглен съм, но съвсем не дразнещо, просто имам фигура, която шивач би определил като „едра“, пък и някои жени обичат червендалести мъже. Има още живот в старото куче, рекох си. Спомних си седемнайсетте лири и твърдо реших да ги похарча по жени. Имах време да обърна една бира, преди да затворят кръчмите, колкото да кръстя новото чене, и с чувството, че съм богат — заради седемнайсетте лири — спрях в една тютюнджийница да си купя пура за шест пенса от марка, към която имам доста голяма слабост. Дълги са двайсет сантиметра, с цели листа хавански тютюн — гаранция. Но сигурно зеле расте и в Хавана, като навсякъде другаде.

Като излязох от кръчмата, се чувствах съвсем иначе.

Обърнах две халби, те ме загряха отвътре, а димът от пурата, който се процеждаше през новите ми зъби, ми вдъхваше някакво чувство за свежест, чистота и покой. Изведнъж се настроих сериозно и философски. Донякъде защото нямах конкретна работа. Съзнанието ми се върна към размислите за войната, които ме занимаваха сутринта, когато над влака прелетя бомбардировачът. Обзе ме някакво пророческо настроение — онова настроение, в което провиждаш края на света и това ти вдъхва една такава специфична сила.

Крачех на запад по Странд и макар да беше студеничко, не бързах, за да се насладя на пурата. По тротоарите се носеше обичайната тълпа, през която почти не можеш да си пробиеш път, всички с онова налудно каменно изражение на лицето, типично за хората по лондонските улици, а на платното както винаги имаше задръстване, големите червени автобуси се провират между колите, ръмжат двигатели, пищят клаксони. Шум да събуди и мъртвец, но не и тази пасмина, рекох си. Чувствах се единственият буден в град на сомнамбули. Това е илюзия, разбира се. Когато крачиш сред тълпа от непознати, е почти невъзможно да не ги възприемаш като восъчни фигури, но вероятно и те си мислят същото за теб. А онова пророческо чувство, което често ме връхлита напоследък — чувството, че войната ще започне всеки момент, а войната е краят на всичко, не ми е непознато. В една или друга степен всички го изпитваме. Подозирам, че дори сред хората, с които в същия този миг се разминавах, има такива, които виждат в съзнанието си избухващи снаряди и кал. Всички сме на горящата палуба, но никой освен мен не го знае. Вгледах се в тъпоумните лица, които се нижеха покрай мен. Като пуйки през ноември, рекох си. И хабер си нямат какво им се готви. Сякаш в очите си имах рентген и виждах ходещите им скелети.

Пренесох се няколко години напред. Представих си същата тази улица след пет или, да речем, десет години (говори се, че са си заплюли 1941-ва), когато бойните действия ще са в ход.