Джордж Оруэлл - Още въздух

Захвърлих пурата и бавно продължих. Още долавях миризмата на мърша. В известен смисъл я долавям и сега. Отново съм в Лоуър Бинфийлд, а годината е 1900-та. Край поилото на тържището пощенският кон зоба от торбата под главата си. В сладкарското магазинче на ъгъла майка Уийлър отмерва ликьорени бонбони за половин пени. В това време минава каретата на лейди Рамплинг, лакеят с изрядните си бричове седи отзад със скръстени ръце. Чичо Изикиъл ругае Джоу Чеймбърлейн. Сержантът от наборната комисия с аления си мундир, тесните си сини парадни панталони и кръглата си фуражка без козирка удря крак и суче мустак. Пияниците дерат лисици в дворчето зад хотел „При Джордж“. Вики е в Уиндзор, Господ е на небето, Христос е на кръста, Йов е в търбуха на кита, Седрах, Мисах и Авденаго са в горящата огнена пещ, Сихон, цар аморейски, и Ог, цар васански, седят на троновете си и се гледат — не правят нищо, абсолютно нищо, просто съществуват, заемат уреченото си място, като двойка огнени кучета, или като Лъва и еднорога 2 2 Лъвът и еднорогът — основните хералдически фигури в британския герб; емблематичен фразеологизъм за Великобритания. — Б.пр. .

Завинаги ли си е отишло? Не съм сигурен. Но ви казвам, хубаво се живееше тогава. Аз съм част от този свят. Вие също.

Светът, който си припомних за миг, като видях името на крал Зог на вестникарския плакат, е тъй различен от онзи, в който живея сега, та може да се позатрудните да повярвате, че някога съм му принадлежал.

Предполагам, че вече що-годе сте си изградили мислен портрет на моята особа — дебелак на средна възраст с червендалесто лице и изкуствено чене — и досега подсъзнателно сте ме възприемали един и същ от раждането, та до днес. Само че четирийсет и пет години са много време и макар някои хора да не се променят и развиват, други пък напротив. Аз лично страшно се промених, имал съм и моменти на възход, и моменти на падение, но повечето са били на възход. Може да е странно, но ако ме видеше сега отнякъде, баща ми сигурно много щеше да се гордее с мен. Сигурно щеше да си каже, че е прекрасно, дето синът му притежава собствен автомобил и живее в къща с баня. Дори сега вече заемам по-високо положение, отколкото подхожда на човек с моя произход, а има моменти, когато се издигам до висоти, неподозирани за нас в онези отминали дни преди войната.

Преди войната! Питам се още колко ли време ще казваме така. Още колко ли време в отговор няма да уточняваме: „Коя война?“ В моя случай небивалата земя, за която се отнася изразът „преди войната“, отстои във времето едва ли не преди Англо-бурската война. Роден съм през 1893-та и действително помня избухването на самата Англо-бурска война заради яростния скандал, който се разрази между баща ми и чичо Изикиъл по повода. Пазя още няколко спомена, които сигурно датират от предишната година.

Най-първият ми спомен е свързан с миризмата на еспарзета. От кухнята до магазина се стигаше по тунел, настлан с каменни плочи, и колкото по̀ наближаваш към магазина, толкова по-силно мирише. Мама го беше препречила с летяща дървена преграда, за да не можем ние двамата с Джоу — по-големият ми брат, да стигаме до магазина. Още помня как стоя изправен пред нея, впил пръстчета в пречките, а миризмата на еспарзета се смесва със специфичния дъх на влажен хоросан от коридора. Едва години по-късно успях някак си да проникна през преградата и да се вмъкна в магазина, когато вътре нямаше никого. Още невлязъл, една мишка, завряла се в сандъка с брашното, тупна на пода и се шмугна между краката ми. Почти цялото й кожухче беше набелено. Трябва да съм бил шестгодишен.

Когато си много малък, сякаш внезапно осъзнаваш неща, които отдавна са под носа ти. Нещата около теб нахлуват в съзнанието ти едно по едно, както когато се събуждаш от сън. Например едва когато бях почти четиригодишен изведнъж разбрах, че имаме куче. Казваше се Нейлър — стар бял английски териер от онази порода, която вече не съществува. Срещнах го под кухненската маса и някак си проумях, научавайки това едва сега, че е наш и се казва Нейлър. По същия начин малко по-рано открих, че оттатък преградата има някакво място, откъдето мирише на еспарзета. Самият магазин с огромните си везни, дървените теглилки и тенекиената лопатка, белият надпис на витрината и червенушката в клетката — която не се виждаше много добре от тротоара, защото витрината вечно тънеше в прах, — всички тези неща се подредиха в ума ми едно по едно, като късчетата от картинна мозайка.