Джордж Оруэлл - Още въздух

От най-ранно детство — от времето, когато избухна Англо-бурската война, съм запомнил голямата разправия между татко и чичо Изикиъл. Чичо Изикиъл имаше дюкянче на една пресечка на Главната улица, продаваше и по малко кроеше и кърпеше обуща. Търговийката му беше скромна и с времето се свиваше все повече, но това нямаше кой знае какво значение, защото чичо Изикиъл не беше семеен. Беше само полубрат на баща ми, при това много по-възрастен от него — най-малко двайсет години, и през петнайсетината години, в които присъства в живота ми, неизменно изглеждаше по един и същи начин. Представителен възрастен мъж, доста висок, с бяла коса и най-белите мустаци, които някога съм виждал — бели като хвърчилки на магарешки бодил. Имаше навика да се плесне по кожената престилка и да изпъне гръб — като реакция на постоянното привеждане над последната, предполагам, — след което излайваше мнението си право в лицето ти, а в заключение се закикотваше зловещо. Истински либерал от деветнайсетия век — от онези, дето не само те питат какво е казал Гладстон през 78-ма, ами знаят и отговора; както и един от малцината в Лоуър Бинфийлд, които останаха на едно и също мнение през цялата война. Постоянно клеймеше Джоу Чембърлейн и някаква шайка хора, които наричаше „оная паплач на Парк Лейн“. И до днес го чувам как спори с баща ми. „Пак ония с тяхната безпределна империя! Ама на мен не могат да ми я пробутат. Хе-хе-хе!“ После гласът на татко, тих, тревожен и съвестен, отговаря му нещо за бремето на белия човек и нашия дълг към бедните чернокожи, дето тия бури нещо ги измъчват, срамна работа. Когато чичо Изикиъл даде да се разбере, че е пробурски настроен и подкрепя идеята за „малка Англия“ 6 6 Изразът датира от времето на Втората англо-бурска война (1899–1901); описва схващанията на противниците на идеята за Британска империя — Англия не бива да се разпростира отвъд пределите на Обединеното кралство. — Б.пр. , двамата с баща ми цяла седмица почти не си продумаха. После, като почнаха историите със зверствата, пак се скараха. Татко беше много разтревожен от разказите, които стигаха до него, и се изправи пред чичо Изикиъл съвсем ребром. Каквото и да смята той за Британската империя, едва ли намира за редно тия бури да подхвърлят бебета във въздуха и да ги набучват на щиковете си, пък били те и само негърчета ! Но чичо Изикиъл просто му се изсмя в лицето. Татко въобще не бил разбрал! Не бурите хвърляли бебета във въздуха, а британските войници! И всеки път ме сграбчваше — ще да съм бил петгодишен, — за да илюстрира тезата си. „Казвам ти, подхвърлят ги във въздуха и ги нанизват на байонетите си като жаби! Точно както аз подхвърлям този дребосък тук!“ При тези думи наистина ме подхвърляше нависоко и почти ме изпускаше, а аз живо си представях как летя във въздуха и тежко се набучвам върху ножа на някоя пушка.

Татко никак не приличаше на чичо Изикиъл. Не знам много за баба си и дядо си, починали са, преди да се родя, известно ми е само, че дядо ми бил кундурджия и към края на живота си се оженил за вдовицата на търговец на зърно, и така сме се сдобили с магазина. Не беше работа, която подхождаше на татко, макар да познаваше занаята на пръсти и да не спираше да работи. Не помня да съм го виждал без брашно по ръцете, в бръчките на лицето и в косата, доколкото му беше останала, освен в неделя и чат-пат в делничен ден вечер. Оженил се е след трийсет, а по времето, от което датират най-ранните ми спомени, ще да е бил към четирийсет. Беше дребен, посивял, кротък човечец, вечно по риза и с бяла престилка, на вид целият прашасал, заради брашното. Имаше валчеста глава, приплеснат нос, доста рунтав мустак, очила и сламеноруса коса, досущ като моята, но повечето опадала и вечно напудрена с брашно. От женитбата с вдовицата на търговеца на зърно дядо ми доста се позамогнал и татко учил в Уолтънската класическа прогимназия, където изпращали синовете си фермерите и по-имотните търговци, за разлика от чичо Изикиъл, който обичаше да се хвали, че кракът му не е стъпвал в училище и сам се е учил да чете вечерно време, на светлината на лоена свещ. Само че той беше с много по-пъргав ум от татко, можеше да спори с всекиго и цитираше пространно Карлайл и Спенсър. Татко не беше толкова схватлив, никога не си е падал по „книжните знания“, както сам казваше, и езикът му не беше много добър. В неделя следобед — единственото време, когато наистина си отпускаше душата, се настаняваше край камината във всекидневната, „хубавичко да прочете“, както сам казваше, неделния вестник. Любимият му беше Пийпъл — майка предпочиташе Нюз ъф дъ Уърлд , според нея в него имало повече убийства. Виждам ги и до днес. Неделя следобед — лято, разбира се, винаги е лято, — къщата още дъха на свинско печено със зеленчуци, майка от едната страна на камината, зачита най-новата криминална история и полека-лека задрямва с полуотворена уста, татко от другата, по пантофи и с очила, мъчително си проправя път през безкрайните колони зацапано мастило. Всичко пропито с мекото усещане за лято, мушкатото на прозореца, скорец пее някъде, а аз под масата с Бойс Оун Пейпър , уж покривката е палатка. После, по време на чая, докато бавно дъвчеше репички и пресен лук, татко разказваше умислено за прочетеното, за пожарите, корабокрушенията и скандалите във висшето общество, и тези нови летателни машини, и онзи (забелязвам, че и до днес се появява по неделните вестници на около всеки три години), дето го глътнал кит в Червено море, а три дни по-късно го извадили, жив, но избелен като платно от стомашните сокове на кита. Татко винаги приемаше тази история малко скептично, наред с новите летателни машини, инак вярваше на всичко прочетено. До 1909-а никой в Лоуър Бинфийлд не вярваше, че човекът някога ще се научи да лети. Официалната доктрина гласеше, че ако Господ е искал да летим, щял е да ни даде крила. Чичо Изикиъл не можеше да се въздържи да не подметне, че ако Господ е искал да се возим, щял е да ни даде колела, но дори той не вярваше в новите летателни машини.