Джордж Оруэлл - Още въздух

Пиехме чай в шест часа. Обикновено майка приключваше с домакинската работа към четири, а докъм шест сядаше да изпие чаша чай на спокойствие и „да си прочете вестника“, както казваше. В интерес на истината почти не четеше вестници, освен в неделя. В останалите дни от седмицата те оповестяваха само последните новини, а убийства ставаха съвсем рядко. Само че редакторите на неделните издания бяха проумели, че хората не се интересуват дали любимите им убийства са актуални, та като нямаше пресни престъпления, изваждаха някое старо, понякога още от времето на доктор Палмър и госпожа Манинг. Мисля, че за майка светът извън Лоуър Бинфийлд беше преди всичко място, където се извършват престъпления. Престъпленията пленяваха въображението й, защото, както често казваше, просто не разбира как може хората да са толкова лоши. Да прережат гърлото на жена си, да заровят баща си под циментов под, да хвърлят бебе в кладенец! Как е възможно да се правят подобни неща! Паниката около Джак Изкормвача гръмнала точно по времето, когато майка и татко се оженили, и големите дървени капаци на прозорците на магазина, които спускахме всяка вечер, датираха оттогава. Капаците вече излизаха от мода, повечето магазини по Главната нямаха, но зад тях майка се чувстваше по-спокойна. Все имала ужасното чувство, така твърдеше, че Джак Изкормвачът се укрива в Лоуър Бинфийлд. Историята с Крипън — но това беше години по-късно, вече почти бях пораснал — страхотно я разстрои. Още чувам гласа й: „Да накълца жена си на парчета и да я натъпче в избата за въглища! Отде му е хрумнало това! О, какво ще го направя, само да ми падне!“. И любопитното е, че когато мислеше за ужасяващата злина на дребния американски доктор, който накълцал жена си на парчета (при това доста ловко я обезкостил, а главата й хвърлил в морето, ако се не лъжа), наистина се просълзяваше.

Но през седмицата най-често четеше Хилдас Хоум Къмпаниан. По онова време той беше неразделна част от домове като нашия, впрочем съществува и до днес, макар и поизместен от по-лъскавите женски вестници, които се напоявиха след войната. Онзи ден прелиствах един брой. И той се е променил, но не колкото повечето неща. Все същите безконечни истории с продължение, които се точат по шест месеца (а накрая всичко се оправя и очакваме сватбени камбани), все същите домакински съвети, все същите реклами за шевни машини и средства против напукани пети. Променили са се основно печатът и илюстрациите. Едно време героинята трябваше да изглежда като пясъчен часовник, а днес — като цилиндър. Майка четеше бавно и вярваше, че трябва да си избие трите пенса от Хилдас Хоум Къмпаниан. В стария жълт фотьойл край огнището, с крака, вдигнати върху желязната решетка, и чайничето силен чай, което се запарва на поставката до огъня, с търпеливо упорство тя го изчиташе от начало до край, включително историята с продължение, двата разказа, домакинските съвети, рекламите за кожния мехлем „Зам-Бюк“ и отговорите на читателски писма. Обикновено Хилдас Хоум Къмпаниан й стигаше за цялата седмица, а понякога дори не го дочиташе. Понякога топлината на огъня или жуженето на мухите в летния следобед я унасяха в дрямка и към шест без петнайсет се събуждаше, ужасно стресната, хвърляше поглед към часовника над камината и изпадаше в паника, че ще закъснее с поднасянето на чая. Но никога не закъсняваше.

В онези времена — преди 1909-а, ако трябва да сме точни — татко все още можеше да си позволи момче за всичко, та го оставяше в магазина и идваше на чай с ръце, целите напудрени с брашно. Тогава майка спираше да реже хляб за момент и се обръщаше към него с думите: „Татко, кажи молитвата“, той замънкваше почтително, а ние свеждахме глави на гърдите си: „Благослови всички твои дарове, които сега ще приемаме — и дай ни, Господи, да ги приемем с благодарност — Амин“. По-късно, когато Джоу поотрасна, думите й бяха: „Днес ти кажи молитвата, Джоу“, и Джоу избъбляше същото. Майка никога не казваше молитвата: трябваше да бъде представител на мъжкия пол.

Лятно време следобед винаги жужаха сини мухи месарки. У нас не беше много чисто, но хигиеничните домове в Лоуър Бинфийлд се брояха на пръсти. Градът трябва да е бил към петстотин къщи и едва ли е имало повече от десет с баня и петдесет с онова, което днес бихме нарекли клозет с течаща вода. Лятно време задният двор вечно вонеше на казан за смет. И във всички къщи имаше насекоми. Ние имахме хлебарки в ламперията и щурци някъде зад кухненската печка, освен, разбира се, брашнените червеи в магазина. По онова време дори горда домакиня като майка ми не намираше нищо неприемливо в хлебарките. Те бяха неизменна част от кухнята, колкото и кухненският бюфет и точилката. Само че има насекоми и насекоми. Къщите на лошата улица зад пивоварната, където живееше Кейти Симънс, гъмжаха от дървеници. Майка или коя да е друга съпруга на търговец би умряла от срам, ако имаше дървеници в къщата си. Всъщност благоприличието изискваше даже да не знаеш как изглеждат дървениците.