Джордж Оруэлл - Още въздух

Едрите сини мухи месарки долитаха тържествено в килера и се настаняваха с копнеж върху телените захлупаци на месото. „Да им се не види и мухите!“, казваха хората, но мухите са Божа работа, и освен да се наслагат захлупаци на месото и мухоловки, няма какво много да се направи. По-напред казах, че най-първият ми спомен е свързан с миризмата на еспарзета, но миризмата на казана за смет също е доста ранен спомен. Като си помисля за кухнята на майка с каменния под, капаните за хлебарки, стоманената решетка на огнището и черната печка, сякаш винаги долавям жуженето на мухите и смрадта на боклукчийския казан, както и на стария Нейлър, който излъчваше доста силна миризма на куче. А Господ ми е свидетел, че има далеч по-лоши миризми и звуци. Кое по̀ приляга на слуха ви, муха месарка или бомбардировач?

Джоу започна в Уолтънската класическа прогимназия две години преди мен. И двамата не сме учили там, докато не навършихме девет години. Това означаваше седем километра с велосипед сутрин и вечер, а майка се боеше да ни пуска в движението, макар че тогава имаше съвсем малко автомобили.

Няколко години учехме в домашното училище на старата госпожа Хаулет. Децата на повечето търговци ходеха там, за да им бъдат спестени срамът и унижението от учението в пансион, макар всички да знаеха, че майка Хаулет е стара мошеничка и въобще не я бива за учителка. Беше над седемдесет, силно оглушала, почти не виждаше през очилата си и цялото й оборудване се състоеше в една пръчка, черна дъска, няколко изръфани граматики и две дузини миризливи плочи. Справяше се само с момичетата, а момчетата просто й се присмиваха и бягаха от час, когато им хрумне. Веднъж избухна страхотен скандал, защото едно момче пъхнало ръка под полата на някакво момиче — нещо, което тогава нищо не ми говореше. Майка Хаулет успя да го потули. Ако направиш нещо ужасно лошо, неизменно казваше: „Ще кажа на баща ти“, и в извънредно редки случаи наистина го правеше. Но ние бяхме достатъчно прозорливи да проумеем, че не смее да го прави твърде често, а дори когато посегне да те шибне с пръчката, е тъй стара и непохватна, че лесно можеш да й се изплъзнеш.

Джоу беше едва осемгодишен, когато се хвана с една размирна банда калпазани, които се бяха кръстили „Черната ръка“. Главатар им беше Сид Лъвгроув, по-малкият син на седларя, на около тринайсет, имаше и още две момчета, синове на търговци, едно момче за всичко от пивоварната и две селянчета, които понякога успяваха да се измъкнат от работа и да се поскитат с бандата няколко часа. Селянчетата бяха двама едри ахмаци, издули до пръсване рипсените си гащи, с много силен акцент и доста презрително отношение към останалите в бандата, но те ги търпяха, понеже знаеха двойно повече за животните от всекиго от тях. Единият, по прякор Рижия, понякога дори ловеше зайци с голи ръце. Като видеше заек, спотаен в тревата, връхлиташе отгоре му с разперени ръце като орел. Съществуваше голямо социално различие между синовете на търговците и синовете на работниците и ратаите, но местните момчета по правило не обръщаха почти никакво внимание на тези неща докъм шестнайсетгодишна възраст. Бандата си имаше тайна парола и „изпитание“, което включваше да си порежеш пръста и да изядеш червей, и се имаха за страшни бандити. Определено успяваха да създават неприятности — чупеха прозорци, гонеха кравите, късаха чукчетата на вратите и крадяха плодове с тонове. Понякога през зимата успяваха да заемат няколко питомни порчета и ходеха да ловят плъхове, ако фермерите им позволят. До един имаха прашки и вечно спестяваха за пищов кремъклия, който по онова време струваше пет шилинга, но никога не успяваха да съберат повече от три пенса. През лятото ходеха за риба и крадяха яйца от птичите гнезда. Докато учеше при госпожа Хаулет, Джоу бягаше от училище поне веднъж седмично, а дори в класическата прогимназия съумяваше някак си да се измъкне поне веднъж на две седмици. В новото училище имаше едно момче, син на аукционер, което умееше да имитира всякакви почерци и за едно пени фалшифицираше бележка от майка ти, че вчера си бил болен. Разбира се, аз давах мило и драго да се присъединя към Черната ръка, но Джоу все ме отрязваше, че не искали разни загубени дечица да им се мотаят из краката.

Всъщност истински ме привличаше ходенето на риба. На осемгодишна възраст не бях ловил риба нито веднъж, освен със серкме за едно пени, с което се случва и да хванеш някоя бодливка. Майка се ужасяваше от мисълта да ни пуска да ходим в близост до водоеми. Беше „забранила“ риболова по същия начин, както тогавашните родители „забраняваха“ почти всичко, а аз още не бях осъзнал, че възрастните не са всевиждащи. Но идеята за риболова ме влудяваше от възторг. Много пъти съм минавал покрай гьола на Мил Фарм и съм гледал малките шарани да се припичат на повърхността, а понякога под върбата в дъното някой голям екземпляр, който в моите очи изглеждаше дори огромен — петнайсет сантиметра дълъг, примерно — ще се издигне изведнъж на повърхността, ще лапне някоя личинка и отново ще потъне в дълбините. Прекарвал съм часове наред с нос, залепен о витрината на „Уолисис“ на Главната, където се продаваха рибарски такъми, пушки и велосипеди. В летните утрини лежах буден и си припомнях историите на Джоу за риболова, как приготвяш качамака, как плувката подскача и потъва, ти чувстваш, че въдицата се огъва в ръцете ти и рибата опъва влакното. Има ли смисъл изобщо да се говори за това, питам се — вълшебното обаяние на рибата и риболова в детските очи? Някои деца изпитват подобно чувство към пушките и стрелбата, други — към моторетките, самолетите или конете. То не подлежи на обяснение или логика, чисто и просто е магия. Една сутрин — беше юни, ще да съм бил на осем — знаех, че Джоу ще избяга от училище и ще иде за риба, и реших да го последвам. Джоу някак си се догади какво замислям и ме почна, още докато се обличахме.