Джордж Оруэлл - Още въздух

За такива неща татко се замисляше само в неделя следобед, и може би в единствената делнична вечер, когато се отбиваше в кръчмата да пие половин пинта бира. През останалото време винаги беше повече или по-малко погълнат в работата си. Нямаше какво толкова да се прави, но той вечно изглеждаше зает, или в плевника оттатък двора, бореше се с разни чували и бали, или в прашната малка бърлога зад тезгяха в магазина, събираше с изгризано моливче цифри в една тетрадка. Беше много честен и много отзивчив човек, и винаги много държеше да предлага качествена стока и никого да не измами, което дори в онези времена не беше най-удачният начин да напредваш в бизнеса. Беше тъкмо човек за дребна държавна службица, началник на пощенска станция, да речем, или на провинциална гара. Не притежаваше обаче нито нужната дързост и предприемчивост да заема пари и да разширява бизнеса, нито нужното въображение да измисля нови рекламни лозунги. Типично за него, единственият му изблик на въображение в живота — създаването на нова семенна смеска за птички в клетка (казваше се „Смеска Боулинг“ и беше известна в радиус от десет километра) — всъщност беше заслуга на чичо Изикиъл. Чичо Изикиъл си падаше любител на птички и държеше в тъмното си дюкянче сума ти кадънки. Той развиваше теорията, че птичките в клетка посивявали поради липса на разнообразие в диетата. На двора зад магазина татко имаше малко парче земя, където гледаше двайсетина вида плевели под телена мрежа, сушеше семето и го примесваше в обикновената храна за канарчета. Джаки — червенушката, която висеше на витрината, уж беше реклама на „Смеска Боулинг“. Разбира се, Джаки, за разлика от повечето червенушки в клетка, така и не потъмня.

Майка си беше дебела, откакто я помня. Безспорно от нея съм наследил хипофизната си недостатъчност, или каквото там причинява напълняването.

Тя беше едра жена, малка по-висока от татко, с много по-светла коса от неговата и склонност да носи черни рокли. Само че не помня да съм я виждал без престилка, освен в неделя. Ще преувелича — но не много, — ако кажа, че не помня и да съм я виждал в момент, когато да не готви. Когато мислено се връщаш назад към дълъг период от време, хората винаги ти се струват застинали на конкретно място, в характерна поза. Имаш чувството, че правят все едно и също нещо. Е, тъкмо както, като си помисля за татко, винаги го виждам зад тезгяха, цялата му коса набрашнена, да събира цифри с изгризано моливче, което от време на време наплюнчва, а като си помисля за чичо Изикиъл, със зловещите му бели мустаци, го виждам да изпъва гръб и да се потупва по кожената престилка, така и като се замисля за майка, виждам я край кухненската маса, ръцете й покрити с брашно до лактите, да разточва топка тесто.

Нали ги знаете едновремешните кухни. Обширно помещение, доста сумрачно и прихлупено, с огромна греда напряко на тавана и каменен под, а отдолу — изба. Вътре всичко е грамадно, или поне така ми се струваше като дете. Гигантска каменна мивка, не с кран, а с помпа; едната стена цялата заета от кухненски бюфет от пода до тавана; исполинска печка, която гълта половин тон месечно и чието боядисване отнема един Господ знае колко часа. Майка край масата, разточва огромна топка тесто. И моя милост, пълзя наоколо и разхвърлям наръчи дърва, късчета въглища и ламаринени капани за хлебарки (слагахме ги във всеки тъмен ъгъл и примамвахме гадините с бира), а от време на време се приближавам до масата да си изкрънкам нещо вкусно. Майка „не признаваше“ междинното прихапване. Получавах все един и същи отговор: „Бързо да те няма! Ще си развалиш вечерята. Голям си лакомник“. В редки случаи обаче ми отрязваше парченце захаросана портокалова коричка. Обичах да я гледам как разточва тестото. Да гледаш как някой върши работа, от която истински разбира — в това винаги се крие очарование. Погледайте как разточва тесто някоя жена — която наистина умее да готви, искам да кажа. Тя има необикновено, сериозно и вдадено, доволно изражение, сякаш жрица изпълнява свещен ритуал. А вътрешно, разбира се, се възприема тъкмо така. Майка имаше месести розови силни ръце, вечно посипани с брашно. Когато готвеше, извършваше всяко движение с великолепна прецизност и увереност. В нейните ръце всички миксери, месомелачки и точилки извършваха тъкмо онова, за което са създадени. Видиш ли я да готви, разбираш, че се намира в свят, където е на мястото си, сред неща, от които наистина разбира. Като изключим неделните вестници и някоя случайна клюка, външният свят не съществуваше за нея. Макар да четеше с по-голяма лекота от татко и за разлика от него, освен вестници, четеше и новелки, беше невъобразимо невежа. Давах си сметка за това още на десетгодишна възраст. Със сигурност не можеше да каже дали Ирландия се намира на изток или на запад от Англия, а едва ли до избухването на Първата световна война беше в състояние да назове и настоящия министър-председател. На всичко отгоре нямаше и капка желание да знае подобни неща. След време, когато четях за държавите на Изток, където практикуват полигамия, и за тайните хареми, в които заключват жените с черни евнуси, да ги пазят, често си мислех колко ли би се шокирала майка, ако научеше това. Почти я чувам да казва: „Ама че работа! Да си заключват така жените! Ами че бива ли такова нещо?!“ Не че щеше да е наясно какво е това, евнух. А в действителност живееше живота си в пространство, навярно тъкмо тъй малко и уединено, колкото средното женско крило в някоя мюсюлманска къща. Дори в собствения ни дом имаше кътчета, където кракът й не стъпваше. Никога не се качваше в плевника и почти не влизаше в магазина. Едва ли съм я виждал да обслужи клиент. Нямаше представа кое къде стои и едва ли правеше разлика между пшеница и овес, докато не бъдат смлени на брашно. А и защо ли? Магазинът си беше таткова работа, „мъжка работа“, и дори към паричната страна на въпроса тя не хранеше особено любопитство. Нейната работа, „женската работа“, беше да се грижи за къщата, яденето, прането и децата. Би припаднала, ако видеше татко или друг представител на мъжкия пол да се мъчи да зашие копче.