Джордж Оруэлл - Още въздух

Бях изминал петнайсет километра, но не чувствах умора. Цял ден се влачих след бандата и се опитвах да правя всичко досущ като тях, те ме наричаха „детето“ и всячески ми демонстрираха пренебрежението си, но аз не се предавах. Отвътре ме изпълваше великолепно чувство, чувство, което няма как да ви е познато, освен ако сте го изпитвали — но ако сте мъж, несъмнено все някога сте го изпитвали. Знаех, че вече не съм дете, а най-сетне съм станал момче. А да бъдеш момче, е прекрасно нещо, да се скиташ там, където възрастните няма как да те стигнат, да гониш плъхове, да убиваш птици, да хвърляш камъни, да се заяждаш с коларите и да крещиш мръсни думи. То е едно такова силно, нагло чувство; усещане, че знаеш всичко и не те е страх от нищо, все обвързано с нарушаването на правилата и убиването на разни неща. Белите прашни пътища, топлите потни дрехи на гърба ти, мирисът на копър и див джоджен, вкусът на газирана лимонада и газът, който те кара да се оригваш, стъпкването на пиленца, усещането как рибата опъва влакното — те са все част от него. Слава богу, че съм мъж, защото никоя жена не познава това чувство.

Естествено старият Бруър беше изпратил вест до всички семейства. Татко беше много навъсен, взе от магазина един каиш и се закани да „претрепе от бой“ Джоу. Но Джоу се дърпаше, викаше и риташе, та в крайна сметка баща ми успя да го плесне само два-три пъти. На следващия ден обаче брат ми си отнесе един пердах от директора на прогимназията. И аз понечих да се дърпам, но нали бях още малък, майка ме метна в скута си и добре ме подреди с каиша. И така, този ден ядох пердаха три пъти — веднъж от Джоу, веднъж от стария Бруър и веднъж от майка. На следващия ден бандата реши, че всъщност още не съм неин член и все пак трябва да мина през „изпитанието“ (думата бяха заимствали от каубойските романи). Стриктно настояваха червеят да се сдъвче, преди да се глътне. Нещо повече, понеже бях най-малкият и ми завиждаха, задето единствен хванах нещо, после говореха, че тя, рибата, всъщност не била голяма. Обикновено тенденцията при рибите, когато хората говорят за тях е, да стават все по-големи, но тази все повече се смаляваше, докато накрая по чуждите приказки излизаше, че е била едва ли не колкото лещанка.

Но няма значение. Важното е, че ходих на риболов. Видях плувката да се забива под водата и почувствах как рибата поведе въдицата, и каквито и лъжи да измислят, това не можеха да ми го отнемат.

От следващите седем години, от когато бях на седем, докато станах на петнайсет, помня главно риболова.

Не мислете, че не съм правил нищо друго. Просто когато се връщаш назад към дълъг период от време, определени неща така изпъкват, че засенчват всичко останало. Разделих се с майка Хаулет и постъпих в частната прогимназия, с кожена чанта и черна фуражка с жълти лентички, получих първия си велосипед, а дълго след това и първите си дълги панталони. Първият ми велосипед беше с фиксирано колело — със свободно по онова време бяха много скъпи. На надолнище вдигаш крака върху вилката и оставяш педалите да се превъртат с бясна скорост. Това беше типична гледка за ранните години на двайсетия век — момче хвърчи по склон с отметната назад глава и вирнати във въздуха крака. Постъпих в прогимназията със страх и трепет, заради ужасяващите истории, които бях слушал от Джоу за стария Уискърс 7 7 Игра на думи с английското whiskers — мустаци (на котка, мишка и т.н.). — Б.пр. (името му беше Уикси), директорът — дребен мъж, дето действително вдъхваше страх с вида си, имаше лице като вълча муцуна, а в дъното на класната стая държеше витрина с пръчки, и понякога ги вадеше и така шибаше въздуха, че кръвта ни се смразяваше. Но за своя изненада се учех доста добре. И през ум не ми е минавало, че може да съм по-умен от Джоу, който беше с две години по-голям от мен и ме тероризираше, откакто проходих. Всъщност Джоу беше пълен тъпак, наказваха го с пръчката средно веднъж седмично и докъм шестнайсетгодишна възраст все се влачеше на опашката по успех. Втория учебен срок спечелих награда по аритметика и по някаква странна дисциплина, която се занимаваше главно със сушени цветя и се зовеше „Естествознание“, а като навърших четиринайсет, Уискърс заговори за стипендии и университета в Рединг. Татко, който по онова време хранеше амбиции за нас с Джоу, много настояваше да уча в „колеж“. Във въздуха витаеше идеята, че аз ще бъда учител, а Джоу — аукционер.

Но нямам много спомени от училище. Попадал съм сред хора от висшите класи, например по време на войната, и съм се изумявал от факта, че така и не надрастват убийствената подготовка, която получават в частните училища. Или се превръщат в плоски слабоумници, или прекарват остатъка от живота си да ритат против нея. С момчетата от нашата класа не беше така — синовете на дребните търговци и фермерите. Постъпваш в класическата прогимназия и учиш там до шестнайсетгодишна възраст, но само за да демонстрираш, че не си проли, инак самото училище е най-вече място, от което само гледаш как да избягаш. Там няма такива неща като чувство на лоялност, сладникави сантименти към старите сиви камъни (а те действително бяха стари, училището основал още кардинал Улзи) и доживотни обществени връзки, та дори химн на училището няма. Неучебните дни бяха изцяло на лично разположение, защото спортните изяви не бяха задължителни и ние често пъти ги пропускахме. Футбол играехме по тиранти и макар да се смяташе за благопристойно крикет да се играе по колан, носехме обикновени ризи и панталони. Единствената игра, която истински ме вълнуваше, беше импровизираният крикет на чакъла в двора през голямото междучасие, с бухалки, измайсторени от каси, и гипсова топка.