Джордж Оруэлл - Още въздух

Двамата постигаха някакво противозвучене, особено при псалмите. Винаги Уедърол имаше последната дума. Сигурно в личния си живот са били приятели, но по своя си детски начин аз си представях, че са смъртни врагове и се мъчат да се надвикат. Шутър изревава: „Господ е Пастир мой“, а Уедърол се включва с „от нищо не ще се нуждая“ и напълно го заглушава. Винаги ставаше ясно кой е по-главният. С особено нетърпение очаквах онзи псалом за Сихона, цар аморейски, и Ога, цар васански (за когото ми напомни името на крал Зог). „Сихона, цар аморейски“ — започваше Шутър, после може би в продължение на половин секунда се чуваше само хорът на богомолците с „и“-то, сетне дълбокият бас на Уедърол застъпваше с „и Ога, цар васански“ и помиташе всичко като приливна вълна. Ще ми се да имаше начин да чуете страховитото боботещо подземно варелотрещящо звучене, което влагаше в думата „Ог“. Понякога дори сдъвкваше „и“-то, затова, когато бях много мъничък, вярвах, че се казва „Дог, цар васански“. По-късно обаче, когато научих имената, в съзнанието ми се оформи образът на Сихон и Ог. Представях си ги като онези колосални египетски статуи, познати ми от картинките в енциклопедията от вестника — монолитни каменни статуи с височина десет метра, седнали на троновете си един срещу друг, ръцете им — отпуснати на коленете, а на устните им играе лека загадъчна усмивка.

Как ярко изплува в съзнанието ми! Онова особено чувство — беше просто чувство, не може да се нарече дейност, — което наричахме „църква“. Сладникавата миризма на мърша, шумоленето на неделните премени, хриптенето на органа и гръмките гласове, прокрадващият се през дупката в прозореца лъч светлина, който бавно пълзи по кораба. Възрастните успяваха някак си да ни внушат, че това необикновено представление е необходимо. Приемаше се за даденост, като Библията, която по онова време се попиваше в огромни дози. На всяка стена висяха цитати и хората знаеха цели глави от Вехтия завет наизуст. Главата ми и до ден-днешен е пълна с фрази от Светото писание. Израилевите синове продължаваха да правят зло пред очите на Господа. Асир спокойно си живее при своите пристанища. И се събра цялото общество като един човек от Дан до Вирсавия. Обърна копието и го прободе в корема; и той падна там и умря на мястото. Не го разбираш — нито искаш, нито се опитваш, то е просто нещо като лекарство, вещество с особен вкус, което трябва да изгълташ, защото знаеш, че някак си е нужно. Необикновена, нескончаема, несвързана история за герои с имена като Семей, Навуходоносор, Ахитофел и Хашавия; мъже с дълги корави мантии и асирийски бради, които обикалят от храм на храм с камили и вършат необикновени неща. Принасят всесъжение, завират се в огнени пещи, приковават ги на кръст, поглъщат ги китове. И всичко това, съчетано със сладникавата миризма на гробище, шевиотените дрехи и хриптенето на органа.

Ето това беше светът, в който се пренесох, като видях името на крал Зог на плаката. За миг не просто си го спомнях, а влязох в него. Разбира се, подобни впечатления траят едва няколко минути. Само след миг сякаш отново отворих очи — на четирийсет и пет съм, а на Странд има улично задръстване. Но преживяното остави някаква следа. Случва се понякога да се отърсиш от дълбок размисъл и да имаш чувството, че изплуваш от морските глъбини, но този път беше обратното, сякаш именно когато се пренесох в 1900 година, поех още въздух. Дори сега, с отворени очи, така да се каже, всички тези загубени бунаци, защурани насам-нататък, плакатите, изгорелите газове и ревът на автомобилните двигатели ми се струваха по-нереални от онази неделна утрин в Лоуър Бинфийлд преди трийсет и осем години.

Ето това беше светът, в който се пренесох, като видях името на крал Зог на плаката. За миг не просто си го спомнях, а влязох в него. Разбира се, подобни впечатления траят едва няколко минути. Само след миг сякаш отново отворих очи — на четирийсет и пет съм, а на Странд има улично задръстване. Но преживяното остави някаква следа. Случва се понякога да се отърсиш от дълбок размисъл и да имаш чувството, че изплуваш от морските глъбини, но този път беше обратното, сякаш именно когато се пренесох в 1900 година, поех още въздух. Дори сега, с отворени очи, така да се каже, всички тези загубени бунаци, защурани насам-нататък, плакатите, изгорелите газове и ревът на автомобилните двигатели ми се струваха по-нереални от онази неделна утрин в Лоуър Бинфийлд преди трийсет и осем години.