Джордж Оруэлл - Още въздух

Жалко е някак си, рекох си. Плъзнах поглед по ширналите се покриви. Километри наред улици, закусвални за пържена риба, ламаринени параклиси, кина, печатнички в сбутани улички, фабрики, жилищни сгради, сергии за миди, млекарници, електроцентрали — и тъй нататък, и тъй нататък. Огромно нещо! И колко е мирно! Като необятна пустош без диви зверове. Не трещят картечници, никой не мята гранати, никой никого не бие, освен с гумена палка. Като се замисли човек, в този миг в цяла Англия сигурно няма и един прозорец на спалня, от който да стреля картечница.

Но какво ще бъде след пет години? А след две? А след една?

Оставих документите в кантората. Уорнър е от онези евтини американски зъболекари, а кабинетът му, или „приемната“, както той обича да я нарича, се намира на един от средните етажи в грамадна административна сграда, между фотографско ателие и кантора за търговия на едро с каучукови изделия. Стигнах по-рано, но тъкмо ми беше време да хапна нещо. Не знам как ми дойде наум да седна в млечен бар. По принцип избягвам подобни места. Откъм заведения за хранене ние, тружениците-на-ставка-пет-десет-лири-седмично, не се радваме на добро обслужване в Лондон. Ако си представяте сметка от шилинг и три пенса, можете да избирате между „Лайънс“, „Експрес Деъри“ или „Ей Би Си“, и мизерното мезе, което се сервира по баровете: пинта битър с парче студен пай, ама по-студен и от бирата. Пред млечния бар вестникарчетата вече рекламираха първите издания на вечерните вестници.

Зад яркочервения щанд момиче с висока бяла шапка се суетеше около хладилен шкаф, а някъде в дъното свиреше радио — бум-цигу-мигу-бум, звукът беше малко тенекиен. Защо, по дяволите, идвам тук? — запитах се на влизане. Тези места имат една такава атмосфера, дето ме потиска. Всичко е гладко, лъскаво и аеродинамично, накъдето и да се обърнеш, все огледала, емайл и хромирани повърхности. Залага се само на обстановката и почти никак на храната. Нормална храна изобщо липсва. Само дълги списъци с американски наименования, някакви измислици, чийто вкус не можеш да определиш и в чието съществуване трудно можеш да се увериш. Всичко излиза от кутия или консерва, вади се от хладилник, църцори от кранче или се изстисква от туба. Никакъв уют, никакво уединение. Високи столчета за сядане, една такава тясна поличка за хранене, навсякъде огледала. Във въздуха витае пропаганда, примесена със звука на радиото, вследствие на което храната няма значение, удобството няма значение — нищо няма значение, освен гладкостта, блясъка и аеродинамичните форми. Днес всичко е аеродинамично, дори куршумът, който Хитлер ти готви. Поръчах си голямо кафе и два кренвирша. Момичето с бялата шапка ги тръсна пред мен с такова безразличие, сякаш подхвърля мравешки яйца на златна рибка.

Пред входа едно вестникарче крещеше:

— Старнуусстаннърд!

Мярнах плаката, който плющеше в краката му: Краката. Нови разкрития. Обърнете внимание, само „краката“. И нищо повече. Онзи ден женски крака били намерени в чакалнята на железопътна гара, опаковани в амбалажна хартия, а от всяко следващо издание на вестниците едва ли не излизаше, че цялата нация тъй живо се интересува от проклетите крака, че всякакви по-нататъшни обяснения са излишни. В момента това бяха единствените крака по новините. Чудно, рекох си, отхапвайки крайчеца на хлебчето, колко са тъпи престъпниците в наши дни. Цялото това кълцане на хора и подхвърляне на човешки чаркове из провинцията. Не се хващат и на малкия пръст на едновремешните битови отровителски драми, това Крипън, това Седън, това госпожа Мейбрик, а истината според мен е, че не можеш да извършиш свястно убийство, ако не вярваш, че после ще се пържиш в ада.

В този миг захапах единия кренвирш и — о, господи!

Не мога да призная с ръка на сърцето, че очаквах да има приятен вкус. Мислех, че ще е безвкусен, също като хлебчето. Но това! — хм, това си беше истинско преживяване. Нека се опитам да ви го опиша.

Кожицата на кренвирша беше найлонова, разбира се, а временната протеза не ми лягаше както трябва. За да прокъсам обвивката, трябваше да търкам със зъби, сякаш режа с трион. Сетне изведнъж — пльок! Пълнежът цвръкна в устата ми като прогнила круша. По целия ми език се разстели някаква отвратителна мека субстанция. А вкусът й! Отначало не можах да повярвам. После превъртях език из устата си и отново я опитах. Беше риба! Наденичка, която се води кренвирш, а пълнежът й — риба! Станах и си излязох, без дори да опитам кафето. Бог знае то какъв вкус има.