Джордж Оруэлл - Още въздух

Не се овладях навреме и срещнах погледа на момичето. Никак не й стана приятно някакъв си тлъст дъртак с червендалеста мутра да гледа как я калайдисват. Извърнах се колкото може по-бързо и се направих на много заинтригуван от някакви стоки на съседния щанд, халки за завеси или нещо подобно. Онзи пак я емна. Беше от хората, която те оставят, после изневиделица отново ти се нахвърлят, като водно конче. „Естествено, що ще ги броиш! Пука ти на теб, че сме два шилинга вътре. Два шилинга, много важно. Какво са за теб два шилинга? Къде ти ще те моля да си даваш зора да ги броиш точно. Важното е на теб да ти е добре. Май не се замисляш често за другите, а?“

Нарежда така пет минути, с глас, който ехтеше из целия магазин. През цялото време току млъкваше, уж е свършил, после отново се нахвърляше отгоре й с поредната порция ругатни. Аз взех да се отдалечавам полека-лека и крадешком им хвърлих един поглед. Момичето беше хлапе на осемнайсет, доста закръглено, с едно такова лице като пълна луна — от онези, дето бездруго вечно бъркат рестото. Беше поруменяла и се гърчеше, буквално се гърчеше от болка. Все едно я налагаше с камшик. Момичетата на другите щандове се правеха, че не чуват. Беше грозен, набит дребен дявол, оперен като врабец, от онези, дето си дуят гърдите и скръстват ръце на гърба — роден за старши сержант, само да не беше толкова нисък. Забелязали ли сте колко често наемат запъртъци за такава работа, да ругаят хората? Беше наврял лицето си, с все мустака, почти в нейното, сякаш да й крещи по-добре. А момичето руменееше и се гърчеше.

Най-сетне счете, че е казал достатъчно и се отдалечи наперено, като адмирал по квартердека, а аз застанах пред щанда за бръснарките ножчета. Той знаеше, че съм чул всичко — до последната дума, и тя знаеше, при това и двамата знаеха, че аз знам, че те знаят. Но най-лошото е, че заради мен тя ще трябва да се прави, че нищо не се е случило и да заеме резервираната, стой-настрана поза, с която една продавачка би следвало да обслужва клиент от мъжки пол. Ще трябва да играе порасналата млада дама едва половин минута, след като станах свидетел как я нарязаха като краставица! Лицето й още руменееше, ръцете й трепереха. Поисках ножчета от едно пени, тя взе да ровичка в отделението с трипенсовите. После ситният дявол — етажен надзирател се обърна към нас и за миг и двамата с продавачката си помислихме, че се връща, за да я емне отново. Тя потръпна като куче при вида на камшик. Но в същото време ме наблюдаваше изпод око. Стана ми ясно, че понеже съм видял как я ругаят, сега ме мрази като смъртта. Чудна работа!

Взех си ножчетата и побързах да се омета. Защо търпят всичко това, замислих се. От чист страх, разбира се. Една дума напреки, и хайде на улицата. Навсякъде е едно и също. Сетих се за момчето, което ме обслужва понякога в местния магазин от голяма верига супермаркети, където пазаруваме. Едър, двайсетинагодишен здравеняк със страни като божури и огромни ръце, мястото му е в някой ковашки цех. А той надянал бялата престилка, привел се над щанда, потрива ръце с обичайното: „Да, сър! Точно така, сър! Хубаво временце се отвори, а, сър? Какво ще имам удоволствието да ви предложа днес, сър?“ — и направо си проси боя. Такива са заповедите, естествено. Клиентът винаги е прав. На лицето му е изписан смъртен страх да не го донесеш пред началството за нахалство и да го изритат на улицата. Пък и отде да е сигурен, че не си някой от копоите на компанията? Страх! Плуваме в страх. Той е нашата стихия. Всеки, който не се е спекъл от страх да не го уволнят, се спича от войната, от фашизма, от комунизма или все едно от какво. Евреите се изпотяват само при мисълта за Хитлер. Мина ми през ум, че оня маломерен нещастник с щръкналия мустак сигурно трепери за работата си далеч повече от момичето. Сигурно има да гледа семейство. И може би, кой знае, вкъщи е мек и отстъпчив, гледа краставици в задния двор, оставил е жена си да му се качи на главата, а децата — да му дърпат мустаците. А по тази логика никъде няма да прочетете за испански инквизитор или важна клечка по високите етажи на ОГПУ, който в личния си живот да не е бил толкова благ човек, съпруг и баща за пример, отдаден на питомното си канарче и тъй нататък.

На излизане от магазина момичето от щанда за козметични принадлежности ме сподири с поглед. Стига да можеше, би ме убила. Как ме намрази заради онова, което видях! Много повече, отколкото мразеше етажния надзирател.

Ниско в небето летеше бомбардировач. Минута-две сякаш продължи да се движи успоредно с влака.