Джордж Оруэлл - Още въздух

Разбира се, основният проблем на хора като нас, казах си, е, че си въобразяваме, че имаме какво да губим. Като начало, девет десети от хората на Елесмиър Роуд живеят с убеждението, че са собственици на къщите си. Елесмиър Роуд и целият квартал наоколо, чак до Главната улица, е част от огромна пирамида, наречена Хесперидийс Истейт, собственост на Чиърфул Кредит Билдинг Сосайъти. Кредитиращите строителни дружества са може би най-хитрият рекет в днешно време. Моят занаят — застраховането — също е шашма, признавам, но поне е явна, с открити карти. А красотата на шашмата с кредитираното строителство е в това, че жертвите ти си мислят, че им правиш добрина. Ти ги млатиш, те ти ближат ръцете. Понякога си казвам, че ми се иска да видя Хесперидийс Истейт увенчана с гигантска статуя на бога на строителните предприемачи. Странен бог ще е той. Освен всичко друго, ще е двуполов. Горната половина ще бъде управителен директор, а долната — домакиня. В едната си ръка държи грамаден ключ — ключът от приюта, разбира се, — а в другата — как се наричаха онези неща, дето приличат на валдхорна, а отвътре изпадат дарове? — рога на изобилието, от който се сипят портативни радиоапарати, животозастрахователни полици, изкуствени ченета, аспирин, презервативи и циментови градински валяци.

В интерес на истината, ние на Елесмиър Роуд не придобиваме изцяло къщите си, дори когато ги изплатим. Не сме собственици, а просто наематели. Къщите се предлагат по петстотин и петдесет, дължими в срок от шестнайсет години, а са клас имот, който, закупен в брой, възлиза на около триста и осемдесет. Това прави печалба от сто и седемдесет за Чиърфул Кредит, но излишно е да се уточнява, че Чиърфул Кредит изкарва много повече. Триста и осемдесет включва и печалбата на строителя, а Чиърфул Кредит, под името Уилсън анд Блум, строи самичко къщите и прибира и печалбата на строителя. Има да плаща само материалите. Само че прибира и печалбата от материалите, защото под името Брукърс анд Скатърби си продава само̀ на себе си тухлите, керемидите, вратите, дограмата, пясъка, цимента, а струва ми се, и стъклата. Не бих се изненадал да узная, че под някое съвсем трето фиктивно име си продава и дървесината, от която се изработват вратите и дограмата. Освен това — хем спокойно можехме да го очакваме, макар да се шокирахме, като го узнахме — Чиърфул Кредит невинаги спазва своите задължения по сделката. Когато се строеше, Елесмиър Роуд граничеше с голи ливади — нищо кой знае какво, но поне място за децата да играят, — известни като Платс Медоус. Не че имаше нещо черно на бяло, но през цялото време се подразбираше, че върху Платс Медоус няма да се строи. Предградието Уест Блечли обаче бързо се разрастваше, мармаладената фабрика Ротуелс вече беше отворила през 28-ма, а Англо-Америкън Ол-Стийл Байсикъл — през 33-та, населението се увеличаваше и наемите се покачваха. Никога не съм се срещал лично със сър Хюбърт Кръм или друга важна клечка от Чиърфул Кредит, но мислено виждах как лигите им потичат. Ненадейно пристигнаха строителни бригади и върху Платс Медоус заизникваха къщи. Хесперидийс нададе смъртен вой и учреди асоциация за защита на наемателите. Напразно! Адвокатите на Кръм ни разпердушиниха за нула време, а Платс Медоус бяха застроени. Но истински фината шашма, онази, която ме навежда на мисълта, че дъртият Кръм си заслужава благородническата титла, е психологическата. Само по силата на илюзията, че притежаваме къщите си и държим така наречения „дял от земята“, ние, бедните бунаци от Хесперидийс и всички подобни места, се превръщаме в предани роби на Кръм до живот. До един сме порядъчни стопани — с други думи, тори, блюдолизци и слагачи. Не вдигай ръка на кокошката, дето снася златните яйца! А фактът, че всъщност не сме собственици, че още изплащаме къщите си и ни гложди страхът да не се случи нещо, преди да сме издължили и последната вноска, само подсилва ефекта. Ние сме купени, но което е по-важното — купени сме със собствените си пари. Всеки от тези окаяни, стъпкани нещастници, които се изпотрепват от работа да изплащат на двойна цена тухлен куклен дом, кръстен Бел Вю — защото нито е бел, нито има вю, — всеки от тези клети мухльовци е готов да загине в бой за свободата на родината от болшевизма.

Свих по Уолпол Роуд и излязох на Главната. Имаше влак за Лондон в десет и четиринайсет. Тъкмо подминавах Сикспени Базар, когато си спомних мислената забележка от тази сутрин да си купя комплект ножчета за бръснене. Като стигнах до щанда за тоалетни принадлежности, етажният надзирател, или както там се води, тъкмо ругаеше отговорничката. Обикновено в този час на деня в Сикспени няма много хора. Понякога, ако човек влезе в магазина още с отварянето, ще види всичките момичета, строени в редица, да им четат сутрешното конско, просто за да ги вкарат във форма за деня. Говори се, че големите вериги магазини си имат нарочни хора, надарени с изключителна язвителност, които изпращат от клон на клон, за да разпалват момичетата. Етажният надзирател беше грозен дребен дявол, недорасъл, с едри, четвъртити рамене и щръкнал прошарен мустак. Тъкмо я беше хванал в издънка — очевидно грешка в рестото, и сега й пилеше с глас като банциг: „Къде ти! Ти, естествено, не си ги преброила! Естествено, що ще ги броиш. Що ще си даваш зор. Къде ти!“