Джордж Оруэлл - Още въздух

Дейвид крачеше из стаята, притиснал длани към челото си. Изглежда, новината го беше зашеметила. Дълго не можа да повярва. Шийла да му изневери! Това не е възможно! Внезапно прозрението нахлу в съзнанието му и той проумя истината в цялата й грозота. Не можа да го понесе. В пристъп на скръб се хвърли на земята и зарида.

Или нещо подобно. Но още тогава ме накара да се замисля. Ето на, виждате ли. Това се очаква от хората — от някои хора. Но какво да кажем за човек като мен? Да предположим, че Хилда реши да прекара един уикенд с друг — не че ми пука, дори доста бих се зарадвал на откритието, че й е останал поне толкова живец, — но да предположим, че ми пукаше, щях ли да се хвърля на земята в пристъп на скръб и да заридая? Очаква ли се от мен да постъпя така? С фигура като моята — изключено. Би било живо светотатство.

Влакът се движеше по висок насип. В ниското се бяха ширнали покривите на къщите — малките червени покриви, върху които ще падат бомбите и които сега бяха огрени от случаен слънчев лъч. Странно как не спираме да мислим за бомбите. Разбира се, няма спор, че това ще се случи съвсем скоро. Личи си колко е наближило по жизнерадостните материали във вестниците. Онзи ден четох една статия в Нюз Кроникъл , в която се твърдеше, че съвременните бомбардировачи не можели да нанесат никакви вреди. Противовъздушните оръдия били толкова развити, че бомбардировачът не можел да се сниши под шест хиляди метра височина. Човекът, моля ви се, смята, че ако самолетът е достатъчно високо, бомбите не стигат до земята. Или всъщност е искал да каже, че няма да уцелят кралския арсенал в Улидж, а само места като Елесмиър Роуд.

Като цяло обаче не е чак толкова лошо да си дебел, казах си. Хубавото му е, че така винаги си популярен. Дебелакът подхожда на всяка компания, като се почне от букмейкърите и се стигне до епископите. Що се отнася до жените, дебелаците имат по-голям успех сред тях, отколкото се смята. Глупаво е да си въобразявате, както правят някои, че жената гледа на дебелака само с насмешка. Истината е, че жената не гледа с насмешка на никой мъж, стига да успее да я преметне, че е влюбен в нея.

И все пак не забравяйте, че невинаги съм бил дебел. Напълнях през последните седем-осем години и сигурно вече съм добил повечето отличителни черти на това племе. Но факт е също така, че вътрешно, дълбоко в себе си, изобщо не се чувствам дебел. Не! Не се заблуждавайте. Не се опитвам да се изкарам някакво нежно цвете, животрептящо сърце зад ухилената гримаса и прочие. В застрахователния бизнес няма място за такива. Аз съм недодялан, безчувствен и пасвам на обкръжението си. Докато има места по земята, където се търгува на комисиона и човек може да си вади хляба само чрез чисто нахалство и липса на изтънчени чувства, ще има и хора като мен. Аз съм в състояние да си осигуря препитание почти при всички обстоятелства — но само препитание, никога богатство, — и дори в условия на война, революция, епидемия и глад ще намеря начин да си набавя прехраната, за да оцелея по-дълго от повечето хора. Аз съм този тип. Но нося у себе си и нещо друго, най-вече махмурлук от миналото. Ще ви разкажа за това по-нататък. Дебел съм, но вътрешно съм строен. Хрумвало ли ви е, че у всеки дебел човек живее по един строен, тъкмо както във всяко парче камък, както се казва, живее по една статуя?

Симпатягата, дето ми поиска кибрит, почистваше обстойно зъбите си над вестника.

— Май няма развитие по случая с краката.

— Няма да го хванат — отвърна другият. — Как ще идентифицираш някакви си крака? Всичките са еднакви, не е ли така?

— Може да го проследят по хартията, дето ги е увил — предположи първият.

Под линията все така се разстилаха покривите на къщите и наистина следваха криволичещите извивки на улиците, но все пак се простираха във всички посоки, като необятна равнина, с кон да препускаш. В която и посока да прекосяваш Лондон, все са си трийсет километра само къщи. Господи!, та как ще ни подминат бомбардировачите, като дойдат?! Ние сме чисто и просто една огромна мишена. А сигурно ще ни нападнат и без предупреждение. Защото кой в наши дни е такъв бунак, че да обяви война открито? Да бях Хитлер, щях да изпратя бомбардировачите точно насред конференция по разоръжаване. Някоя тиха утрин, когато по Лондон Бридж се ниже безкрайната върволица чиновници, канарчето пее, а старицата простира кюлотите на въжето — бум, трас, прас! Къщите хвръкват във въздуха, кюлотите подгизват в кръв, над труповете се носи песента на канарчето.