Джордж Оруэлл: Още въздух

Срещу мен седяха двама недодялани типове с протрити палта, очевидно търговски пътници от най-долнопробния вид — да речем набирачи на абонаменти за вестник. Единият четеше Мейл , а другият — Експрес. По поведението им си личеше, че ме вземат за човек от техния сой. В другия край на вагона двама адвокатски писари с черни чанти водеха разговор, изпъстрен с всевъзможни предвзети термини, които трябваше да направят впечатление на нас, всички останали, и да ни демонстрират, че те двамата не са част от общото стадо.

Зяпах гърбовете на къщите, които се плъзгаха зад стъклото. От Уест Блечли нататък железопътната линия минава почти само през бедняшки квартали, но някак си мирни — тук-там се мяркат малки задни дворчета с по някое цвете, забучено в сандъче, плоски покриви, където жените простират прането, птича клетка на стената. Големият черен бомбардировач се полюшваше в небето, после изведнъж се стрелна напред и се изгуби в далечината. Седях с гръб към локомотива. Единият търговски пътник погледна многозначително самолета, но само за миг. Знаех какво си мисли. Впрочем всеки си го мисли. Днес не е нужно да си голям интелектуалец, за да си мислиш подобни неща. Какво ще правим при подобна гледка след две години или след година? Ще се втурваме към избата, подмокряйки гащите от страх.

Търговецът остави Дейли Мейл.

— Надбягването на Темпългейт е свършило.

Адвокатските писари дрънкаха на кило учени приказки за пълни де и номинални заеми. Другият търговски пътник затършува в джобчето на официалната си жилетка и извади омачкан пакет цигари „Удбайн“. Провери в другото джобче, после се приведе към мен.

— Да имаш кибрит, Шишо?

Затърсих кибрита. „Шишо“, моля ви се. За две-три минути спрях да размишлявам над бомбите и се замислих за фигурата си, която изследвах в банята тази сутрин.

В интерес на истината, доста съм дундест, всъщност по форма горната половина на тялото ми почти идеално съответства на бъчва. Но което е по-интересното — или така поне ми се струва, — само защото по една случайност си леко закръглен, почти всеки, дори напълно непознатият човек, приема за даденост, че може да ти лепне епитет — обиден коментар върху външния ти вид. Да кажем, че някой е гърбав или кривоглед, или има заешка устна — ще му прикачите ли прякор, който постоянно да му го припомня? А на дебелака ще прикачат, без да се замислят. Аз съм от хората, които автоматично потупваш по гърба или смушкваш в ребрата, хем мнозинството от тях си въобразяват, че това им допада. Веднъж не е било да вляза в бар „Короната“ в Пъдли (един път седмично минавам оттам по работа), без оня хапльо Уотърс, който пътува за Сийфоум Соуп, но е повече или по-малко постоянно присъствие в „Короната“, да ме сръга в ребрата и да запее: „Тук, кухо корито, почива бедният Том Боулинг!“ — майтап, който на проклетите глупаци в бара никога не им омръзва. Уотърс има пръст като железен лост. Всичките си мислят, че дебелият човек няма чувства.

Търговският пътник си взе още една кибритена клечка, за да си почисти и зъбите, после ми подхвърли кутийката обратно. Влакът профуча по железен мост. Долу мярнах пекарска кола за доставки и дълга редица камиони, натоварени с цимент. Чудното е там, разсъждавах, че в известен смисъл са прави за дебелите хора. Факт е, че дебелият човек, особено ако е такъв по рождение — от дете, с други думи — не е съвсем като другите. Той изживява живота си в по-различна плоскост, една такава лековато — комедийна, макар що се отнася до онези от панаирджийските атракции и всъщност до всеки над сто и трийсет килограма, то да е повече вулгарен фарс, отколкото лековата комедия. През живота си съм бил и слаб, и дебел, и зная какво значение за външния вид има дебелината. Някак си не ти позволява да приемаш нещата твърде сериозно. Съмнявам се, че човек, който винаги е бил единствено и само дебел, когото наричат Дунди откакто е проходил, изобщо подозира за съществуването на истински дълбоки чувства. И как би могъл? Той няма опит с тези неща. Изключено е да присъства на трагична сцена, защото сцена, на която присъства дебел човек, не е трагична, а комична. Я си представете дебел Хамлет например! Или Оливър Харди в ролята на Ромео. Колкото и да е смешно, само преди няколко дни пак си мислих нещо подобно, докато четях едно романче, което си купих от дрогерията „Бутс“. Казва се „Погубена страст“. Героят открива, че момичето му е избягало с друг. Той е от онези, за които четем по книгите — с бледо, деликатно лице, тъмна коса и частни доходи. Спомням си пасажа почти дословно: